Хосе Сомоса - Зигзаг

— А кого не го привлича? То е… като нещо, което завинаги сме загубили, не е ли така?

— Всъщност — подметна Малдонадо, сякаш ставаше дума за данни, за които бе пропуснал да попита — не сме говорили за религиозните ти убеждения… Вярваш ли в Бог, Елиса?

— Не. Вече ти казах, че семейството на баща ми са били ревностни католици, но дядо ми беше достатъчно интелигентен, за да не ми дотяга с това: възпита в мен просто ценности. Никога не съм вярвала в никакъв Бог, дори и като дете. А сега, макар и да ти се стори странно, се възприемам повече като християнка, отколкото като вярваща… Вярвам, че трябва да помагаме на другите, вярвам в саможертвата и в свободата, в почти всичко, проповядвано от Христос, но не и в Бог.

— Защо трябва да ми се струва странно?

— Звучи особено, не си ли съгласен?

— Не вярваш ли, че Христос е Божи син?

— По никакъв начин. Казах ти вече, че не вярвам в Бог. Вярвам, че Исус Христос е бил много добър и много смел човек и е внушил ценности…

— Както дядо ти.

— Да. Но е имал по-лош късмет от него. Убили са го заради идеите му. Ето в това вярвам: да умреш за своите идеи.

Малдонадо записваше. Изведнъж тя си помисли, че тези така специфични въпроси са породени от лична причина, която няма нищо общо с въпросника. Готвеше се да му го каже, когато видя, че той прибира химикалката.

— Аз свърших — каза Малдонадо. — Какво ще кажеш да се поразходим?

Повървяха до „Сол“ 19 19 „Пуерта дел Сол“ — централен площад в Мадрид. — Б.пр. . Беше първата юлска събота, вечерта бе топла и хората пълнеха площада, изсипвайки се от големите магазини, които вече затваряха. След кратко мълчание, през което тя се направи, че вниманието й е погълнато от това да не се блъска в тълпата и да съзерцава статуята на Карлос III, вместо да говори, чу Малдонадо да казва:

— А как вървят нещата с Бланес?

Точно от този въпрос се беше страхувала. Искреността я задължаваше да отговори, че гордостта й не само е наранена, а в състояние на кома, изоставена в линейка някъде в глъбините на нейната личност. Тя вече не се стремеше да изпъкне, нито вдигаше ръка, независимо от въпроса. Задоволяваше се да слуша и да учи. Валенте Шарпе (с когото все още не бяха разменили нито един поглед) печелеше все повече преднина. Колегите от курса взеха да го питат, когато имаха нещо неясно, все едно че беше самият Бланес или пък дясната му ръка. И ако все още не беше се превърнал в такава, бе на път да го стори, защото самият Бланес се обръщаше понякога към него. „Няма ли нищо да кажете, Валенте?“ И Валенте Шарпе отговаряше със съкрушителна точност.

Понякога й се струваше, че изпитва завист. Всъщност не. Това, което изпитвам, е празнота. Като че са ми изпуснали въздуха. Сякаш съм била подготвена за непосилен маратон, а не са ме допуснали до състезанието. Очевидно беше, че Бланес вече е решил кого да вземе със себе си в Цюрих. Не й оставаше нищо друго, освен да се помъчи да научи максимално много за онази прекрасна теория и да си постави други цели в професионалното си бъдеще.

Запита се дали си струва да разкаже всичко това на Малдонадо, ала реши, че вече му е казала достатъчно за тази вечер.

— Ами — отвърна — той е великолепен преподавател.

— Все още ли имаш желание да си правиш дипломната работа при него?

Поколеба се, преди да отговори. Едно прекалено ентусиазирано „да“ би било равносилно на лъжа, категоричното „не“ също не би било вярно. „Емоциите — помисли Елиса — са много сходни с квантовата несигурност.“ На глас изрече:

— Разбира се. — Точно така, с известен хлад в тона. Остави истинските си желания да витаят във въздуха.

Бяха прекосили площада близо до статуята с мечето и дървото. Малдонадо й предложи да се отбият в сладоледена къща, за да задоволи една от малкото си — според самия него — слабости: сладолед с ядки и карамел. Тя се засмя на тона му на капризно хлапе, докато го купуваше, и още повече на очевидното удоволствие, с което го излапа. Докато вкусваше от лакомството спрял насред площада, Малдонадо й предложи да вечерят в някой китайски ресторант. Елиса мигом прие, зарадвана, че за него вечерта не беше приключила.

В този миг съвсем случайно забеляза мъжа.

Стоеше прав на входа на сладоледената къща. Имаше прошарени коси и посивял мустак. Държеше фунийка и от време на време отхапваше от нея. Не приличаше толкова на втория , колкото на първия . Всъщност изглеждаше като да бе брат на мъжа от тържеството. Може би беше — нямаше как да не приеме това — същият мъж от тържеството, но различно облечен.