Хосе Сомоса - Зигзаг

— Предполагам, че тези неща не са несъвместими… — каза Лопера, избягвайки отговора, сякаш говореше сам на себе си. — Въпреки че генетически се срещат доста рядко заедно… Красотата и интелектът, искам да кажа… Почти никога не вървят ръка за ръка. При все че има изключения… Ричард Фейнман е бил много красив, нали? Така казват. Рик също е… по свой начин, нали така? Малко… не мислиш ли?

— Рик?

— Рик Валенте, приятелят ми. Наричам го така, откакто се познаваме. Не помниш ли, че ти го показах вчера на тържеството? Рик Валенте…

Само споменаването на това име беше достатъчно да накара Елиса да стисне зъби. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе … В мозъка й тези презимена звучаха някак металически, подобно на острието на електрически трион, който разрязваше гордостта й. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе…

— Той също обединява и двете неща: привлекателен е и заедно с това умен — като теб — продължи Лопера, явно не забелязващ нейните чувства. — Но освен това знае… знае как да сложи хората в малкото си джобче, ти не видя ли? Преподавателите ги омагьосва все едно е хипнотизатор ма змии. Е, не само тях. — От гърлото му излезе някакво гъргорене, подобно на смях. (Елиса нерядко щеше да чува смеха на Виктор през следващите години и той щеше да започне да й харесва, но в този момент й се стори противен.) — Момичетата — също. Да, да, и тях… И още как…

Говориш за него така, все едно не си му приятел.

— Как така все едно не съм…? — Стори й се, че чу поскърцването на твърдия диск на Лопера, докато преработваше този обикновен коментар. — Разбира се, че съм… Тоест, бях… Запознахме се в училище, после следвахме заедно.

Но стана така, че Рик спечели една от онези „суперстипендии“ и замина за Оксфорд, късметлията, за катедрата на Роджър Пенроуз, и престанахме да се виждаме… Има намерение да се върне в Англия след курса на Бланес… ако, разбира се, Бланес не го отведе със себе си в Цюрих.

Усмивката върху месестите устни на Лопера, докато произнасяше тези думи, не се хареса на Елиса. Най-черните й мисли отново нахлуха в главата й — усети се наново сломена, почти безжизнена. Естествено, че Бланес ще избере Валенте Шарпе.

От четири години не се бяхме виждали… — продължи Лопера. — Не знам, като че ли ми се струва някак променен… Станал е по-… по-уверен в себе си. Трябва да се признае, че е гениален, гениален на куб, син и внук ма гении: баща му е крип… криптограф и работи във Вашингтон, в не знам си кой център за национална сигурност… Майка му е американка и преподава математика в Балтимор. Миналата година беше номинирана за ордена „Фийлдс“.

Противно на волята си, Елиса бе впечатлена. Орденът „Фийлдс“ беше нещо като Нобелова награда за математика и всяка година с него биваха отличени в Съединените щати най-добрите математици в света. Запита се как ли би се чувствала тя, ако майка й беше номинирана за „Фийлдс“. В този момент единственото, което изпитваше, беше ярост.

— Разведени са. А братът на майката…

— Е Нобелов лауреат по химия? — прекъсна го Елиса, съзнавайки своето злорадство. — Или пък може би е Нилс Бор?

Лопера отново издаде онзи тайнствен звук, който трябваше да бъде смях.

— Не, програмист е в „Майкрософт“ в Калифорния… Исках да кажа, че Рик се е учил от всички тях. Той е като попивателна, наистина. Струва ти се, че не те слуша, а той в това време анализира всичко, което казваш или правиш… Истинска машина. Къде точно на „Клаудио Коельо“ да те оставя?

Елиса каза, че не е необходимо да я кара до дома й, но Лопера настоя. Заклещени в мадридското обедно задръстване, те скоро прекратиха малката препирня и дори имаха достатъчно време да помълчат. Върху жабката пред себе си, под папки с измачкани ръбове, тя забеляза две книги. Прочете заглавието на едната: Математически игри и главоблъсканици . Втората беше обемиста и се наричаше Физика и вяра. Научната и религиозната истина .

Поемайки по „Клаудио Коельо“, Лопера наруши мълчанието и каза:

— Рик доста се сдуха, като видя, че си го минала на приемния изпит за курса. — И за пореден път издаде онова свое подобие на смях.

— Наистина ли?

— Че как! Не умее да губи. Никак не умее да губи. — И неочаквано изражението на Лопера се промени, сякаш се беше сетил за нещо друго, нещо, което досега не му беше хрумвало. — Внимавай — добави.

— За какво?

— С Рик. Много внимавай.

— Защо? Да не би да е способен да повлияе на журито и да не ми дадат ордена „Фийлдс“?