Хосе Сомоса - Зигзаг

Защо Бланес беше чакал толкова дълго, докато предложи първите си лекции върху лансираната от него теория? И защо беше избрал точно определен месец за това? Елиса не знаеше, но и не изгаряше от желание да научи. Важното беше, че се чувстваше безкрайно щастлива в онзи първи ден от този уникален и така дълго жадуван курс.

Въпреки това в края на първото занятие мнението й коренно се промени.

Тя беше една от първите, които си тръгнаха. Затвори учебниците и папката си шумно и изхвръкна от аудиторията, без дори да понечи да прибере записките си в раницата.

Докато слизаше по стръмната уличка надолу към спирката на автобуса, чу глас:

— Извинявай…, искаш ли да те закарам донякъде?

Беше толкова замаяна, че дори не бе забелязала колата до себе си. Отвътре надничаше, подобно на странна костенурка, главата на Виктор „Ленън“ Лопера.

— Благодаря, отивам доста далеч — каза Елиса с неохота.

— Къде?

— „Клаудио Коельо“.

— Ами… ще те закарам, ако искаш. Аз… отивам в центъра.

Нямаше никакво желание да разговаря с този тип, но после реши, че това може да я разсее.

Качи се в мръсната кола, претъпкана с книжа и книги и просмукана от миризмата на овехтяла тапицерия. Лопера караше бавно и предпазливо, точно така, както говореше. Въпреки това изглеждаше много доволен, че Елиса е с него, и започна да се оживява. Както се случва с всички заклети срамежливковци, бърборенето му изведнъж излезе извън контрол.

— Как ти се струва това, дето го каза в началото за действителността? „Уравненията представляват действителността“… Е, щом той го казва… Не знам, на мен ми се струва, че това е доста преувеличен позитивистичен редукционизъм. Отхвърля възможността за достигане на истини чрез просветление или интуитивно, както е в основата например на религиозните вярвания или на обикновеното мислене… А това е погрешно… Всъщност предполагам, че твърди това, защото е атеист… Но, честно казано, не смятам, че религиозната вяра е несъвместима с научните доказателства… Просто се намират на различни нива, както учеше Айнщайн. Човек не може…

Спря на едно кръстовище и изчака, докато колите се изтеглят, сетне продължи да кара и да говори сам на себе си. — Човек не може да превърне метафизичните си преживявания в химически реакции. Това би било абсурдно. Хайзенберг твърдеше…

Тя престана да го слуша и се задоволи да гледа пътя, измънквайки нещо от време на време. Но ненадейно Лопера прошепна.

— И аз забелязах. Искам да кажа начина, по който се държеше с теб.

Усети бузите си да пламват и отново изпита желание да се разплаче при спомена за това.

Бланес беше задал няколко въпроса на класа, но беше избрал, за да чуе отговора, един курсист, седнал през две места вдясно от нея, който вдигаше ръка едновременно с нея.

Валенте Шарпе.

В един момент се случи нещо особено. Бланес зададе въпрос и само тя вдигна ръка. Въпреки това, вместо да й даде думата, ученият взе да насърчава другите да отговорят: „Хайде, какво става с вас, господа? Да не би да ни е страх, че ще загубите дипломите си, ако сгрешите?“ Изминаха няколко натежали от напрежение секунди и Бланес отново посочи към същото място. Елиса пак чу онзи равен, спокоен, донякъде развеселен глас с лек чуждестранен акцент: „В този мащаб не съществува валидна геометрия поради явлението, наречено квантова пяна.“ „Много добре, господин Валенте.“

Валенте Шарпе.

Петте години, през които беше първа във випуска, бяха изострили до лудост стремежа на Елиса да се състезава. В света на науката беше невъзможно да си пръв, без ужасяващото усилие, подобно на хищник, систематично да елиминираш своите съперници. По тази причина абсурдното пренебрежение на Бланес представляваше за нея непоносимо мъчение. Не искаше да покаже наранената си гордост пред свой колега, но беше стигнала предела на силите си.

— Оставам с чувството, че той дори не ме забелязва — изрече през зъби, преглъщайки сълзите си.

— Аз мисля… че те вижда, и още как — отвърна Лопера.

Тя го погледна.

— Искам да кажа… — опита се да обясни той. — Мисля… че те е видял и си е казал: „Момиче, което е толкова… толкова… не може да бъде едновременно с това много…“ Тоест става дума за мъжкарски предразсъдък. Вероятно не знае, че ти се класира първа на изпита. Не знае как се казваш. Смята, че Елиса Робледо е… Абе, че не може да е като теб.

— Каква съм аз? — Не искаше да го пита това, но вече й беше все едно дали постъпва жестоко, или не.