Хосе Сомоса: Стръв

Ибиса

Три месеца по-рано

Маската като че гледаше момичето някак злонамерено. Впрочем ставаше дума просто за езическо украшение, издялано от дърво и окачено на стената. На стената имаше и друга, съвсем същата, поставена на известно разстояние. Девойката ги забеляза за първи път в момента, когато й казаха да застане в профил. Говореше само седналият мъж, другият стоеше прав зад стола му и мълчеше.

— Сега, ако обичаш, си свали блузата.

Макар да не се изискваше да бъде прелъстителна, на нея й се стори, че си е събула панталона и обувките прекалено бързо, затова реши да вложи известно кокетство в движенията си. Блузката вече беше разкопчана, така че я плъзна грациозно по едното си рамо, после по другото и я остави смъкната до китките. Не носеше сутиен и малките й гърди едва се очертаваха на кльощавото й като на анорексичка телце, насред което триъгълникът на слипчето, черен като всички дрехи по нея, изглеждаше съвсем миниатюрно. Цветът не бе случаен, а беше избран съзнателно, за да контрастира с млечнобялата й кожа и платинените й коси. Единствените изпъкващи атрибути по нея бяха чувствените месести устни и клепачите, подпухнали от безсънните нощи на работа и от обилните количества алкохол.

След като остави блузата на същия стол, където бе захвърлила панталона си, отстъпи към средата на импровизираната сцена. Двата прожектора я заслепяваха и тя успяваше да съзре единствено маските на стената отляво и еднооката видеокамера срещу себе си. Гласът на човека зад нея бе приятен, мек и ясен.

— Завъртете се, моля.

Докато изпълняваше указанията му, тя се опита да наруши напрегнатото мълчание.

— Така добре ли е?

— Да, спокойно.

Обаче беше напрегната, и то именно понеже полагаше усилия да демонстрира самообладание. И не защото й липсваше опит в подобни сесии, нищо подобно. Лени, или Олена Гюшева, както беше записано в овехтялата й лична карта, на която бе залепена, като за подигравка, една ужасна нейна снимка от времето, когато бе на двайсет и четири, често бе заставала пред камерата и в повечето случаи дори с още по-малко дрехи. Вината беше на Карл, берлинският фотограф, който я бе измъкнал от родния й Киев, за да я доведе тук, в Ибиса. За трите години, в които бяха живели заедно, преди да я зареже, бе успял да я рекламира добре, беше й направил фантастична фотосесия, която Олена бе качила в уебстраницата си и я бе разпратила на всички испански и чуждестранни агенции, за които се предполагаше, че биха могли да проявят интерес към нея. В момента работеше като сервитьорка в една дискотека, но твърдо вярваше, че съдбата й ще се промени. Нямаше начин да не дойде ден, в който ще се захване да прави кино. Адриана, съквартирантката й от Хондурас, гледаше на карти. Беше й предсказала:

— Ще имаш блестящо бъдеще, Лени! Повярвай ми, всеки път, като ти хвърлям карти, така излиза.

Адриана бе нисичка, с мургава кожа и индиански черти. Бяха започнали заедно в дискотеката, но сега тя си бе намерила „сериозна работа“ — секретарка в туристическа агенция. Олена много я обичаше, защото бе общително и емоционално момиче. Жалко обаче, че беше толкова подозрителна. И не преставаше да я съветва. Олена я наричаше „мамче“, въпреки че истинската й майка не бе полагала и наполовина толкова грижи за дъщеря си. Адриана често казваше, че за момичета като Олена град Ибиса представлява не остров, а ничия земя насред петте континента. „Познавам и други, които дойдоха тук, а скоро след това ненадейно и безследно и изчезнаха. Повече никой няма да чуе за тях.“ И добавяше: „Свършват някъде в Азия или в някоя арабска страна.“ Беше болна на темата дебнещи опасности и все й се привиждаха отвличания, убийства и изнасилвания. Настояваше Олена да си приготви чанта с „неприкосновени запаси“, комплект от разни неща, които биха й послужили да оцелее в критична ситуация.

За Адриана важно бе единствено бъдещето. Стремеше се да го предскаже, защото не успееше ли, то я плашеше. За разлика от нея Олена живееше за момента, но в никакъв случай не бе по-малко предпазлива от съквартирантката си. И родината й Украйна животът бе труден, колкото в която и да е страна, през която Адриана бе минала, ето защо от дете й се налагаше да си отваря очите на четири, ако не искаше да я сполетят разни неприятности.