Хосе Сомоса - Стръв

Затова пък не очаквах да видя жена.

Снимката бе върху малка каменна поставка, в рамка с формата на буквата и и бе сложена на една от белите лавици, редом до четири тома по информатика и едно разпятие. Дамата бе седнала до мъжа, вероятно в някакъв бар. Бяха усмихнати. И двамата изглеждаха отегчени, тя повече от него. Веднага се заех да я изучавам: беше около трийсетгодишна, със здраво тяло и гъста, тъмна коса. Роклята не скриваше голото рамо и лявото бедро. Бе сключила ръце и изглеждаше властна жена, това ме изненада особено, предвид онова, което можеше да се очаква от господин Изрядната чистота, но все пак имаше нещо в позата й, дето ме накара да се замисля.

Долових шум от стъпки зад гърба си, ала реших да се престоря, че нищо не съм чула, и да продължа да разглеждам портрета.

— Не знаех дали искаш лед, или… — Като ме видя, млъкна.

— Без лед, добре е.

— Снимката ли гледаше? — Смънках нещо глуповато, но той добави с усмивка: — Това е жена ми. Бившата, искам да кажа.

— Аха.

Седнахме на канапето, мъжът се разположи вляво до мен.

Извърнах се надясно и опитах един малък етюд. Бях с панталони, но от черна кожа и силно прилепнали, което ми позволи да подчертая и изложа на показ формите на лявото си бедро. Изчаках да ме погледне и бавно започнах да свалям коженото си яке, разголвайки първо лявото си рамо. Взирах се в очите му, за да видя дали ще клъвне. Вниманието му към мен не растеше, но и не намаляваше. Очевидно бе, че му е приятно, макар и не прекалено, да ме съзерцава в позата на неговата „екс“. Докато събличах горнището на костюма си, се опитах да поведа разговор.

— Беше ми казал, че не си женен.

— Наскоро се разведох — махна с ръка небрежно. — Това е минало.

— Да, щом нещата не вървят, по-добре да скъсаш. — Захвърлих якето до чантата. Бях седнала далеч от нея, за да покажа, че разполагам с много време, но за всеки случай добавих: — Скоро ще трябва да си тръгвам.

— Така ли? — смънка разсеяно той, сякаш ставаше дума за нещо без значение, и посочи чашата върху масата. — Няма ли да пиеш?

— Да, разбира се.

Отпих от разхладителното. На вкус, изглежда, имаше само лимон, но това не означаваше, че няма и дрога. Не ме интересуваше, защото бях сигурна, че ако изпаднех в безсъзнание, няма да ми направи нищо лошо. Ако той беше Воайора, щях да му трябвам будна, за да може да се забавлява.

— Хубава си — каза. — Много си хубава.

— Благодаря.

— Такава тъничка и… висока. Приличаш на модел… И си толкова млада…

— Питаш ме на колко съм години ли? — усмихнах се и добавих: — На двайсет и пет.

— Е, а аз на четирийсет и две.

— И ти изглеждаш млад.

Вдигна косматата си ръка да ми благодари и се изсмя, сякаш бе чул виц, чийто скрит смисъл долавяхме само ние двамата. Всеки път, след като отпиеше от чашата, погледът му се връщаше отново към мен. Взираше се в лицето ми и не откъсваше очи от моите, като войник пред командира си, но аз много добре знаех, че онова, което го привличаше в мен, което го примамваше, се намира от събраната ми на кок коса надолу — врязаните в раменете ми черни тиранти, бюстието, стегнало гърдите ми като белезници, голият корем под него, бедрата и дългите крака в прилепналия кожен панталон и заострените отпред ботуши.

Докато говореше, енергично жестикулираше и размахваше ръце, като че правеше гимнастика или вдигаше гири.

— Ти… Испанка ли си…? Приличаш на… не знам точно… Може би шведка, или нещо такова…

— Шведка ли? Как ли пък не! От Мадрид съм.

Мъжът поклати глава, смеейки се.

— В днешно време за никого не можем да съдим по външния вид.

— И ти не правиш изключение.

Настъпи кратко мълчание. Възползвах се да го разгледам скритом, докато стоеше замислен. „Какво ли ти минава през главата, гаднико? Има нещо, което не престава да те човърка. И това не е просто от нерешителност или от свян… Има нещо, дето се върти там, зад свъсените ти вежди, което искаш да кажеш или да направиш… Какво ли е то?“

Беше ми споменал, че се казва Хоакин. Физиката му напомняше за документалните научнопопулярни филмчета за кроманьонския човек, които течаха по платените канапи: як, нисък ръст, наклонено назад чело, ниско остриган, с гъсти, сключени вежди, с раздалечени, втренчени очи. Телосложение, което сякаш криеше неподозирана сила. От онези тела, които с малко упражнения можеха с глава тухли да трошат. Облеклото му също представляваше любопитен детайл от целия този ансамбъл: спортна зелена риза, в тон с пуловера. Очевидно се грижеше за външния си вид. Самонадеян самотник, набожен и разведен, с приятен глас и груба външност. Космата, мускулеста загадка, стеснителна и с втренчен поглед.