Хосе Сомоса - Стръв

— Съжалявам, но трябва да вървя.

Оставих парите на масата и станах, взех си якето и започнах да го обличам.

— Нали каза, че имаш един час на разположение — вяло възрази мъжът.

— Да, но размислих. — Извърнах глава, под претекст, че съм забравила и търся да видя къде съм си оставила чантата. Първо обаче си закопчах якето, повъртях се малко и чак тогава си взех чантата. Докато прекосявах хола, вдигнах ръка и я поставих на чантата, като че се канех да я отворя, но само свих рамене. — Съжалявам, може би друг път. Довиждане.

Всеки мой жест бе точно пресметнат. Специалистите, обучаващи агентите примамки, наричат това „танц“, защото отделните движения не водят до нищо конкретно, а взаимно се парират, също като препирните между Петручио и Катерина. Нещо характерно за мизансцена по време на жертвоприношения. Целта ми бе да засиля желанието у него и да го накарам да премине към действие, колкото се може по-бързо.

Запътих се към изхода. Спрях.

— Има ли наблизо спирка на метрото?

— Да, в края на улицата.

— Благодаря.

Изглежда, се бях провалила. Оставяше ме да си тръгна. Чаткането на токчетата ми в посока към изхода ми прозвуча като тъжно тиктакане.

И точно тогава, най-сетне, чух зад себе си гласа му.

— Чакай.

Спрях, обърнах се и го погледнах.

Беше се изправил и се усмихваше, а лицето и челото му бяха силно побледнели.

— Аз… все пак бих искал да свършим нещо.

— Казах ти, че трябва да си ходя.

Бе извадил портфейла си.

— Колкото повече, толкова повече… нали така каза? — И постави още една банкнота върху останалите. Престорих се, че отстъпвам. Усмихна се. — Ела, искам да видиш нещо.

Тръгна към стълбата и се заизкачва нагоре.

На този етаж обзавеждането беше горе-долу същото: всичко бе в бяло, безупречно чисто и старинно. Безвкусна репродукция, изобразяваща средновековен рицар, висеше на гипсова колона. Две срещуположни врати водеха вероятно към спалните. Той отвори дясната, остъклена и на правоъгълници, и осветлението вътре се запали автоматично.

— Това е моята спалня — каза. — Влизай.

Беше толкова чисто, че тутакси я оприличих на операционна зала. Леглото бе изпънато и гладко като мислите в главата на мъртвец. Мебелировката се свеждаше до скрин, върху който нямаше нищо, и гардероб с електронно отваряне, също бели. Над скрина имаше огледало — първото и единственото, което до тоя момент виждах в тази къща, без рамка, с ръбове, скосени във фасет, така съвършено изпълняваше предназначението си, че би отразило и образа на призрак. Заоблени алуминиеви щори преграждаха изхода към нещо, което вероятно бе тераса.

— Как ти се струва? — попита мъжът.

— Не знам — отвърнах аз, напълно искрено. — Във всеки случай си далеч по-подреден от мен.

Хоакин се изчерви като домат.

— Да, имаш право. Обичам реда. До крайност. — Обърна се към гардероба, бе четирикрилен. И започна да набира кода.

— Да се разполагам ли?

— Не, почакай — отговори.

Усещах нещо в тази атмосфера, което ме притесняваше, макар да не знаех какво. Нямаше да се изненадам, ако не откриех нищо религиозно в неговото „убежище“, тъй като това би означавало да приема, че съзнанието му е стигнало до това ниво. Но цялата тая белота и мирис на стерилност ми говореха, че съществува тясна връзка между него самия и „декора“, сред който живееше. А това някак не се връзваше с профила на Жертвоприносителя. Освен това се оказа, че все пак има нещо религиозно — в ъгъла, точно над лаптопа върху сгъваема поставка до спалнята, стояха две картинки, сложени така, че който е на леглото, да ги вижда. Докато Хоакин набираше кода на гардероба, ги разгледах. Бяха репродукции на старинни картини, изобразяващи жени светици: едната гола, на колене, между две дървени колела със забити в тях ножове, на път да я накълцат като месо за наденица, а другата по туника, завързана за дървен уред за изтезаване. Естествено, по лицата и на двете не се четеше особена радост.

— Любопитното е — каза мъжът, — че днес следобед бях в „Орлеанс“ да взимам интервю за моята страница, а срещнах теб…

— Случайностите в живота.

Точно така ми каза, „Орлеанс“. „Орлеанс“ беше клуб-дискотека, от долнопробните, който наскоро бе преустроен, за да стане още по-безвкусен, в някакво подобие на средновековен стил, с разноцветни стъкла на прозорците и русоляви момичета от Източна Европа, свенливо свеждащи очи към пода, но иначе се правеха на много печени. Пускаха и външни момичета, стига да се държат прилично. Затова реших с него да завърша обиколката си, а и защото бе едно от местата, които може би се посещаваха от Воайора. Тъкмо бях седнала на бара и си бях поръчала някаква Мешавица под името „Жарава“, когато господинът с рибешките очи се приближи до мен и ме попита дали познавам някой си англичанин на име Талбът. Обясни ми, че бил дизайнерът на декорацията на това заведение и че имал среща с него, за интервю. Слушайки го, направих няколко движения и реакцията му ме накара да го заподозра, че е вероятният любител на жертвоприношения. Реших да му дам възможност. Обсебих го, докато му предлагах „ценоразписа за моите услуги“. И той ме покани в дома си.