Хосе Сомоса - Стръв

Така че сега бях тук, вратата на гардероба се плъзна безшумно и той, с гръб към мен, продължаваше да говори:

— Искам да кажа, че те познавам едва от час… Жена си познавах от цели осем години, когато най-сетне се осмелих да й говоря за такива неща…

— Омъжените жени не познават мъжете си. Това съм си го изяснила отдавна — отвърнах.

— Не знам… — Навря мощното си тяло наполовина в гардероба. Показаха се черни сака, подредени като в траурна агенция. — Тя беше добър човек, наистина… Нищо лошо не мога да кажа. Много добър човек, обаче… не ме разбираше. Без съмнение ти… ти, изглежда, ме разбираш и не мога да си го обясня как…

— Карай, благодаря ти. Може би не съм чак толкова добричка.

Наведе се, за да вземе нещо. От другия край на леглото не можех да разбера какво. Чувах го някак приглушено поради мъката в гласа му.

— Жените сте много любопитни… Щом ви видим, и тутакси ставаме неузнаваеми. Могат да минат години живот по определен начин и изведнъж идва някоя жена… и всичко се променя. Нещата излизат наяве… — Изпълзя изпод някакъв рафт като костенурка и се извърна. Държеше нещо в ръцете си. — Напълно. От горе до долу. И тогава човек започва да прави неща, които никога не е и предполагал, че може да направи.

Остави товара си върху изпънатото легло, където той изглеждаше още по-комичен и не намясто. Бе кутия за обувки марка „Бедфорд“, мъжки, цялата черна, с емблема златна шпага отстрани. Сложи ръце отгоре й, като че вътре бе скрит Свещеният Граал, навлажни с език пресъхналите си устни и каза:

— Ти си знаеш за себе си, но когато случайно те видях да минаваш през клуба днес следобед, си помислих… че съм те познавал цял живот. Беше някакво вътрешно усещане. И после, като те заговорих, това се потвърди.

Бях толкова разсеяна, взирайки се в кутията, че бях спряла за миг да го слушам. Погледнах го.

— За първи път си ме видял, докато минавах?

— Да, в гръб. Мисля, че отиваше до тоалетната. — Засмя се, както отваряше кутията с две ръце, тържествено, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. — Даже нямаше нужда да виждам лицето ти. Това, което ти казах, вече го знаех.

Подобно привличане от пръв поглед никак не се връзваше с представата ми за любителите на жертвоприношения. Това ме изправи на нокти. Опитах се да си спомня каква бе пътеката към тоалетните в „Орлеанс“: разположението на лампите, да видя контраста на черните ми дрехи върху мрачния фон… А какво имаше в дъното? Дамската част. Вратата стоеше… отворена? И вътре всичко бе бяло? Осветено? Силуетът ми трябва да се е очертавал ясно. Черно върху бяло. Коженият панталон е лъщял, изопнат по бедрата ми…

Докато си мислех за всичко това, мъжът извади от кутията първия нож.

— Мои са — каза. — Колекционирам ги.

Кимнах, но вече не можех да се съсредоточа върху думите му: ослепителната белота на стаята, досущ като в баня, снимката на властната дама, смешното, твърде битово присъствие на кутията за обувки, в която криеше съкровените си тайни, желанието, характерно за неговия психопрофил… Всички тия подробности сами по себе си и поотделно бяха допустими за образа на Жертвоприносителя, но в своята съвкупност вече бяха присъщи на друг, доста по-различен типаж.

— Уплаши ли се? — попита той, галейки ножа.

— Не. Всичко си е напълно в реда на нещата. Какво по-нормално от това да платиш, за да легнеш с някое момиче, и после да си извадиш кутията с ножовете.

Зачервеното лице на мъжа се изду от нещо като изригващ смях или напън за повръщане, но веднага след това си възвърна сериозното изражение и погледа на умоляваща риба.

— Моля те, не се плаши. Само ги колекционирам. Някои от тях са уникални, истинско бижу. Като този например. Погледни, това е „Съмърсет“, с дръжка от палисандрово дърво и острие от сплав молибден и ванадий. Името му е Червената роза, всички са номерирани… Този пък е Бялата роза, дръжката му е от рог на елен с инкрустации от слонова кост…

— Впечатлена съм — казах, но той не се усмихна. Докато редеше „бижутата си“ едно до друго върху леглото, лицето му бе зачервено и потно. Стоманените остриета отразяваха силната светлина от тавана.

— Ще ти кажа какво трябва да направиш. И ще ти платя още, ако желаеш.

Пъхна ръката си в кутията, но този път извади оттам не нож, а кълбо тънка розова връв.

Всякакви видове въжета и въженца можеха да се очакват от любителите на жертвоприношения и, съвсем естествено, Воайора трябваше да използва такива. Само че мъжът срещу мен не беше от тази филия и сега вече бях сигурна в това. Бях го вкарала в грешна категория. Не ми се случваше за първи път, особено когато се касаеше за сходни типажи, и вътрешно се упрекнах, че не се бях уверила, преди да хвърля стръвта.