Хосе Сомоса - Стръв

— Ще ти платя колкото искаш — повтори мъжът. Две едри капки пот се изтърколиха по челото му, докато вадеше последния предмет — малка ролка тиксо. Всичко в кутията изглеждаше непипано от много време. — Само трябва да правиш каквото ти кажа…

Отнякъде в къщата иззвъня телефон и двамата трепнахме, сякаш се събуждахме от сън. Но звъненето спря.

— Включил съм прекъсвачите. — Хоакин Рибешко око изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Никой не може да ни безпокои, докато… Хей, къде тръгна?

Възползвах се от паузата, за да нарамя чантата си и да се запътя към вратата.

— Ами, аз… Мисля си… Това не е за мен, Хоакин — отвърнах, давайки си вид, че съм разтревожена.

— Казах ти да не се плашиш… Не е каквото си мислиш. Остави ме да ти обясня…

Забелязах, че се ядоса, и реших да изчакам.

— Добре — съгласих се: — Но не ти обещавам нищо.

— Уверявам те, че няма нищо лошо .

— Не съм казала, че има.

— Нека да ти обясня… Ако позволиш… — Устата му бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. — Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо . Сега ще разбереш…

Аз вече го разбирах, и то прекалено добре. Поставянето на ударението върху думите „добро“ и „лошо“ бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове. Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията „Хенри VI“, една от първите творби на английския драматург. Жана, героинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и воин, и крехка девойка, развратница и светица, нещица и спасителка. Дори самият крал Хенри е типичен пример за Отблъскване. Разбира се, нищо от онова, за което мъжът говореше, нямаше общо с морала: просто бе израз на неговата същност, изгарящо желание, искрящо от очите му.

— Не искам да се събличаш… Остани си така… както си.

— Добре.

— Тогава… с това въже… ще ми завържеш ръцете и краката.

— Да.

— После ще вземеш Червената роза и… ще ме бодеш… Аз ще ти кажа къде… Моля те, не се смей…

— Не се смея.

— Няма да го забиваш дълбоко… само малко, колкото… да ме заболи… — Гласът му стана суров, с нотка на обида. — Моля те, не ми се смей!

— Не ти се смея.

Дори не се бях усмихнала. Дженс би казал, че той търси да открие онази насмешлива и подигравателна страна на типажа Отблъскване, че думите му са насочени към „кутията за обувки“, скрита дълбоко в собственото му съзнание, но всъщност, разбира се, бяха отправени към мен. Уплаших се да не последва вътрешен разпад и извърнах очи да не го гледам.

— Ще го направиш ли? Ще направиш ли това? От много време не съм го искал от никого…

Единственото, което аз исках, бе да си тръгна, без да го разстройвам повече. Който и да беше „Мъжът с ножовете“, каквото и да му се харесваше или да не му се харесваше, истината бе, че не той беше човекът, когото желаех да пипна. Бях го прихванала случайно, в гръб, после го бях подмамила с някои характерни за маската на Жертвоприносителя изражения и жестове, в състояние да въздействат и на други типажи, и накрая, най-вече имитирах поведението на жената от снимката, на бившата му, Жана д’Арк на неговия живот, вещица и светица, робиня и господарка. Сега трябваше да поправя грешката си, без да го наранявам.

— Моля те — изстена той.

Нищо друго не ми хрумваше, освен да сложа край на представлението. „Да угася прожекторите и да сляза от сцената“, както казваше Дженс. Беше излишно да продължавам ролята си, за да го успокоя. Дори само черното ми облекло силно контрастираше с белия декор на спалнята, а и застанала така близо до изображенията на светиците мъченици, той сигурно ме отъждествяваше с техния палач и това положително много му харесваше. Помислих си, че псиномът му вероятно му изпращаше мощни сигнали и го караше да трепери от удоволствие, направо да се тресе като болен от малария. Но най-лошото не бе в това.

Най-лошото бе, че докато говореше, той продължаваше да стиска в ръце Червената роза.

— Моля те, Елена, или както там ти е името… нали ми каза… ти ми обеща, че ако ти платя, ще направиш всичко…

Отпуснах се и разкърших ръце, понеже сковаността и резките движения, издаващи напрежение, още повече привличат желаещия отблъскването. Докато вървях към вратата, небрежно, със съвсем естествен тон подхвърлих:

— Съжалявам, но… нямам никакво желание да правя това… Съжалявам, Хоакин.

— Хайде, кажи една цена. Само ми я кажи.