Хосе Сомоса - Стръв

— Съжалявам наистина. До скоро виждане.

Дадох си сметка, че бях прибързала да му обърна гръб.

Гърбът ми го привличаше още по-непреодолимо, караше го още повече да захапе въдицата. Бях забравила за това. Почувствах, че се приближава, усетих учестеното му дишане във врата си.

— Чакай, чакай, чакай… — Всяко поредно „чакай“ звучеше по-близко и по-гневно. И точно когато стъпвах върху най-горното стъпало на стълбата, усетих една ръка да ме хваща за ръкава на якето. — Къде си мислиш, че отиваш, а? Къде?

— Пусни ме. — Освободих се, ала той отново ме стисна за лакътя.

— Чакай… Спри се, по дяволите… Обеща, че ще направиш всичко, за което те помоля, нали?

— Казах ти да ме оставиш! — Прибягнах до изградения у него респект към властната жена, но вече губех почва под краката си. Сякаш бях в движещи се пясъци и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-дълбоко затъвах и толкова по-голямо удоволствие му доставях.

— Ето, оставям те! — извика той, като ми пусна ръката. — Сега ме чуй добре!

Продължих надолу по стълбата, но неговият крясък ме закова на място.

— Ти какво? Подиграваш ли се с мен? Каза, каквото поискам! Нали така беше? Какво се е променило? Сега ми разправяш, че това не било по твоята част? Какво има? Да не би да не изглеждам прекалено ненормален? Кажи ми! На луд ли ти приличам?

Обърнах се на стълбата към него и го погледнах. Не, не беше луд. Ни най-малко. Беше един нещастник. Нещастник, в пристъп на саморазрушение. По някакъв начин примамката се бе оказала по-силна от очакваното и след като бях сложила край на представлението, в него бе настъпил процес на вътрешен разпад, изразяващ се в изригване на всичко потискано, в мощна експлозия на желанието — дотолкова се потапяш в псинома, че сякаш пропадаш дълбоко в земните недра, от които неочаквано виждаш да се надига петрол, като че бълват нещо повърнато, черно и лепкаво.

— За кого се мислиш ти, мръсна курво? — крещеше „добричкият“ Хоакин, отворил уста като бездънна паст. — За какво се имаш, нещастнице? Цял живот съм принуден да понасям такива пачаври като тебе. Отначало „да“, после „не“! Първо „ела“, после „разкарай се“! Повдига ми се от тебе! От всички вас! Повдига ми се!

Безсмислено беше да се опитвам да го успокоявам, безполезно бе дори да му говоря каквото и да било. Собственото ми напрежение и учестеното ми дишане от търчането по стълбата надолу вече бяха ускорили до краен предел процеса на вътрешния му разпад. Единствената ми надежда бе да се успокои, щом изчезна от очите му. Аз представлявах неговата съблазън, неговото удоволствие: махнех ли се от сцената, може би щеше да се поукроти.

Взех на бегом последните стъпала, които ми оставаха, и се втурнах към вратата. Беше с електронно затваряне, но се надявах поне, че не е с някаква комбинация. Потърсих клавиатурата, за да натисна „Open“, и тогава чух гласа в ухото си и дъхът му ме лъхна в тила. Обърнах се.

— Какво съм аз за вас, а? Какво съм…? Какво съм бил винаги? — повтаряше той, разтърсван от ридания и целият треперещ, от глава до пети. А аз не откъсвах очи от подлудяващото молибдено-ванадиево острие, което проблясваше в дясната му ръка.

— Хоакин, остави ме да си ида — казах спокойно.

При все това, докато изричах думите, осъзнах, че вече не можех да си тръгна просто така. Весталката Хоакин, девицата мъченица, щеше да направи нещо ужасно с всемогъщата си Червена роза, ако го зарежех в това състояние. Можеше и нищо да не направи, но не исках да поемам този риск. Той беше невинен. Или поне не беше виновникът, когото търсех.

— Кажи ми какво съм! — изрева и насочи ножа към лицето си. — Ненормален ли съм? А? Хайде, кажи! Ненормален, защото ми харесва да ме мушкат с ножове? А? А? Ненормалник ли съм?

— Да — отговорих му. — Ти си един ненормален задник.

За секунда се вцепени.

Точно в този миг аз вдигнах пестница и го фраснах в лицето. Все едно ударих стена. Такова ми бе усещането, макар той да не бе първият мъж, когото удрям. Рухна на земята отведнъж, Червената роза падна от ръката му и се плъзна като наточена смъртоносна ска по белия мраморен под.

Разтърках кокалчетата си и се надвесих над господин Мъченика, за да разуча положението: носът му бе започнал да се надува от съсирена кръв, което ме наведе на мисълта, че го е счупил при падането или от моя удар. Дишането му обаче бе нормално и сърцето му очевидно все още биеше. Освен това вече беше безобиден и когато дойдеше на себе си, процесът на разпадане щеше да е отминал. Човек не може да има всичко в този живот.