Хосе Сомоса - Зигзаг

— Древните са я смятали за божество. Учените я възприемат като нещо не толкова красиво.

Докато слушаше гласа, си помисли с изненада, че днес за втори път непознат идваше да я заговори. Обърна се да погледне своя събеседник, а мозъкът й в това време обработваше с пълна скорост информация относно най-вероятната възможност ( и най-желаната? ). Ала грешете: не беше „Четири-стотни-след-нея-Валенте-Шарпе“ (как въобще й беше хрумнало?), а друг младеж — висок и привлекателен, с тъмнокестенява коса и светли очи. Носеше тениска и бермуди в цвят каки.

— Говоря за луната. Ти я гледаше по особен начин. — Имаше раница, която остави в тревата, за да й протегне ръка. — Хавиер Малдонадо. Това е луната. А ти трябва да си Елиса Робледо. Видях снимката ти в списанието на факултета и ето че сега те срещам тук. Какъв късмет. Имаш ли нещо против да поседна при теб?

Да, Елиса имаше нещо против, най-вече защото младежът вече беше седнал, нахлувайки в личното й пространство и принуждавайки я да се отмести, за да не я докоснат краката му, обути в големи чехли. При все това отговори, че няма нищо против. Беше заинтригувана. Видя как младежът извади някакви книжа от раницата. Този начин да сваляш момиче беше нов за нея.

— Промъкнах се през задната врата — довери й Малдонадо с вид на човек, който споделя тайна. — Всъщност аз не изучавам точни науки. Следвам журналистика в „Алигиери“ и ни възложиха да направим репортаж като специална работа за завършване на курса. Моята задача е да интервюирам студенти от последен курс по физика — ясно ти е, нали? Трябва да ги разпитвам за живота им, за ученето, за заниманията през свободното им време, за това как практикуват секс… — Вероятно долови спокойната сериозност, с която Елиса го гледаше, защото ненадейно спря. — Добре де, правя се на глупак. Въпросникът наистина е сериозен. — Показа й листата. — Избрах вас, защото сте известни.

— Нас?

— Студентите от курса на Бланес. Мамка му, казват, че вие сте върхът във физиката… Имаш ли нещо против да отговориш на въпросите на един кандидат-журналист?

— Всъщност се канех да си тръгвам.

Изведнъж Малдонадо комично падна на колене.

— Моля те… Досега не успях никого да склоня да приеме… Трябва да направя този репортаж, в противен случай няма да ме вземат дори като редактор в женско списание… Нещо по-лошо: ще ме пратят в Конгреса на депутатите да вземам интервюта от политиците. Смили се над мен. Кълна ти се, че няма да ти отнема много време…

Усмихвайки се, Елиса погледна часовника и стана.

— Съжалявам, но последният автобус за Мадрид тръгва след десет минути и не мога да го изпусна.

Малдонадо също стана. На лицето му, нелишено от чар според Елиса, бе изписано дяволито изражение, което й се стори забавно. С положителност се смята за голям красавец.

— Виж, да сключим сделка — ти ще отговориш на няколко въпроса, а аз ще те закарам до вас. До вратата ти, честна дума.

— Благодаря, но…

— Не ти се иска, ясно. Разбирам те. В края на краищата току-що сме се запознали. Да видим какво ще кажеш за следното. Днес ще ти задам няколко въпроса и само ако пожелаеш, ще продължим друг път, става ли? Няма да ти отнема повече от пет минути. Ще стигнеш навреме за автобуса.

Елиса продължаваше да се усмихва, наполовина заинтригувана и наполовина развеселена. Тъкмо щеше да приеме, когато Малдонадо отново заговори.

— Така става, нали? Хайде тогава.

Посочи й мястото, откъдето току-що бяха станали.

Мога да изслушам за пет минути въпросите, които има да ми зададе — си каза тя.

Всъщност остана да слуша по-дълго време и още по-дълго говори. Ала не можеше да вини Малдонадо, който не хитруваше, а беше любезен и внимателен. Дори й напомни в подходящ момент, че петте минути са минали.

— Да свършваме ли? — попита.

Елиса спря и обмисли другата възможност. Струваше й се непоносима мисълта да напусне този малък рай сред полето, за да се пъхне в ужасния автобус обратно за Мадрид. Освен това през последните месеци животът й се беше концентрирал изцяло вътре в мозъка й и сега, когато разговаряше с някого (някой, който я оценяваше като личност, а не само като блестяща студентка или привлекателно момиче), разбираше до каква степен това и беше нужно. „Имам още малко време“ — отвърна. Малко по-късно Малдонадо отново прекъсна въпросите и я предупреди, че ще изпусне автобуса. Тази любезна загриженост й допадна. Каза му да продължават. Той повече не й напомни.

Елиса се чувстваше много добре, докато разговаряха. Бе отговорила на въпроси за избора й да изучава физика, за атмосферата във факултета, за безграничната й любознателност по отношение на природата… Малдонадо я оставяше да говори надълго и нашироко, като си водеше кратки записки. В един момент каза: