Хосе Сомоса - Зигзаг

— Ще дойда с теб.

— Не… не вземай това решение, преди да си ме изслушал… — Спря и пое дълбоко въздух. — После можеш да ме изриташ от колата, Виктор. И да забравиш за случилото се. Кълна ти се, че ще те разбера…

— Аз… — прошепна Виктор и се изкашля. — Аз няма да направя това. Хайде. Разкажи ми всичко.

— Започна преди десет години — каза тя.

И внезапно, светкавично и неумолимо Виктор усети предчувствие. Ще ми разкаже истината. Не е луда, нейният разказ ще бъда самата истина.

— Беше на онова тържество в началото на лятото на 2005 година, когато ти и аз се запознахме, помниш ли?

— Тържеството за откриването на летните курсове в университета „Алигиери“? — Когато се запозна с мен и с Рик , помисли той. — Спомням си много ясно, но… не се случи нищо особено на въпросното тържество…

Елиса го гледаше с широко отворени очи. Гласът й потрепери.

— На онова тържество започна всичко, Виктор.

Мадрид

21 юни 2005 г.

18:35 ч.

Следобедът беше натоварен. Елиса едва не изпусна последния автобус към Сото Реал заради абсурдна разправия (поредната) със своята майка, която я упрекваше за вечния безпорядък в стаята й. Пристигна на автогарата, когато автобусът вече тръгваше и като се затича към него, една от износените й маратонки се изхлузи и тя трябваше да помоли да я изчакат. Пътниците и шофьорът я изгледаха с укор, докато се качваше. Помисли си, че тези погледи не се дължат толкова на няколкото секунди, с които се бяха забавили по нейна вина, колкото на вида й: носеше тениска с презрамки, която чернееше по краищата, и скъсани и разръфани на различни места джинси. Освен това косата й издаваше запуснатост, особено имайки предвид дължината й — краищата й стигаха до кръста и това още повече подчертаваше липсата на грижа от страна на нейната собственичка. Но неспретнатият й вид съвсем не беше по нейна вина — през последните месеци тя бе живяла под неописуемо напрежение, познато и разбираемо единствено за студент от горен курс в периода на заключителните изпити, и едва бе имала време да се храни и да спи, а какво остава да се погрижи за външния си вид. Така или иначе, тя никога не бе обръщала внимание на външността си, както и на тази на другите. Струваше й се пълна глупост да се придава значение на някаква си привидност.

Автобусът спря на четирийсет километра от Мадрид, в красива местност близо до планината Педриса, и Елиса се заизкачва по асфалтирания път, обточен с оградата и с бадемовите дървета на лятната база на „Алигиери“ — университет, където тя все още не подозираше, че ще започне работа като преподавател две години по-късно. На входа се виждаше неясният профил на поета Данте, а под него — един от стиховете му: L’acquea ch̀io prendo gia mai non si corse . В брошурката с курсове Елиса беше прочела превода на този текст (говореше перфектно английски, но все пак той бе единственият й резервен език): „До днес не е браздена тук водата.“ Това беше девизът на университета, при все че тя смяташе, че тези думи са напълно приложими за нейния случай, тъй като курсът, който сега започваше, беше единствен по рода си в света.

Прекоси паркинга и стигна до централната площадка между учебните сгради. Тук се беше събрало множество, което слушаше някаква личност, произнасяща слово от един подиум. Проправи си път до първите редици, ала не видя човека, когото търсеше.

— … да посрещнем с добре дошли всички записали се и също… — казваше в този момент пред микрофона един плешив мъж с ленен костюм и синя риза (без съмнение ръководителят на летните курсове), обвеян с онзи вид на значимост, който придобива всеки човек, съзнаващ, че говори пред публика.

Изведнъж някой пошепна в ухото й:

— Извинявай, не си ли случайно Елиса Робледо?

Обърна се и видя Джон Ленън. Тоест един от хилядите ленъновци, които изобилстват из университетите по цял свят. Тази клонирана издънка конкретно носеше неизменните очила — кръгли и с метални рамки, и буйна, много къдрава коса. Гледаше Елиса втренчено и толкова се беше изчервил, че главата му приличаше на едра подутина от възпалителен процес, кацнала на врата му. Щом тя кимна утвърдително, младежът като че ли доби увереност и направи свенлив опит да се усмихне с месестите си устни.

— Сложена си първа в списъка на приетите в курса на Бланес… На добър час.