Хосе Сомоса - Зигзаг

Усети сърцето си да се свива. Дори по-лошо: да се топи и разтяга, подобно на напоена със слюнка дъвка, а предсърдието и сърдечната камера да се сливат в една обща маса. Полудяла е — закрещя в него здравият разум. — А ти я пусна да се качи в колата ти и да ти нарежда да я караш където й скимне. На другия ден колата му щеше да бъде намерена в някоя канавка, а той щеше да е вътре. Какво ли щеше да е сторила с него? Може би щеше да го е обезглавила, ако се съди по размера на оръжието. Или прерязала гърлото му, не без преди това да го е целунала: „Винаги съм те обичала, Виктор, ала така и не ти го казах.“ И хръъъцццц, той щеше да чуе (преди да усети на живо върху себе си) звука от врязващ се в каротидната му артерия нож, от острие, разсичащо гръкляна му с неочакваната прецизност на лист хартия, порязващ връхчето на пръст.

Дори и така да е, макар и болна, трябва да се помъча да й помогна.

Сви по друга улица. Отново „Доминикос“. Въртеше се в кръг, точно както мислите му.

— А сега?

— Мисля, че вече може да се връщаме на магистралата — каза тя. — За към Бургос. И да ни следят, все ми е едно. Нужно ми е само малко време.

За какво? — запита се той. — За да ме убие?

Но тя неочаквано му отговори:

— За да ти разкажа всичко. — Направи пауза и продължи: — Виктор, вярваш ли в злото?

— В злото?

— Да, ти, като теолог, вярваш ли в злото?

— Не съм теолог — прошепна Виктор малко обидено. — Чета някои неща. Нищо повече.

Вярно бе, че първоначалното му желание бе да се запише в университет и официално да изучава теология, но сетне бе отхвърлил тази идея и беше решил да се занимава с това самостоятелно. Четеше Барт, Бонхьофер и Кюнг 10 10 Карл Барт (1886–1968) — роден в Базел, смятан е за един от най-влиятелните теолози на XX век, основател на т.нар. диалектическа теология; Дитрих Бонхьофер (1906–1945), роден в Полша, изучава богословие и развива духовно-просветителска дейност. Води нелегални курсове за проповедници на т.нар. „Изповядваща църква“, отхвърляща нацисткия контрол над християнските общности. През 1943 г. е арестуван по подозрение за участие в заговор срещу Хитлер. Един месец преди края на Втората световна война е обесен в концлагера „Флосенбург“. Ханс Кюнг — швейцарски богослов. — Б.пр. . Беше споменавал за това пред Елиса и при други обстоятелства би бил поласкан, че тя захваща тази тема. Но в този момент единственото нещо, което занимаваше мислите му, бе, че предположението за обзелата я лудост набираше все по-голяма сила.

— Както и да е — настоя тя, — смяташ ли, че съществува някакво зло, което е отвъд научното познание?

Виктор се замисли над отговора си.

— Нищо не е отвъд научното познание, с изключение на вярата. За дявола ли ме питаш?

Тя не отговори. Виктор спря на едно кръстовище и отново сви към магистралата, а мислите му се блъскаха със скорост, доста по-голяма от тази, с която управляваше колата.

— Аз съм католик, Елиса — отвърна. — Вярвам, че… съществува зложелателна и свръхестествена сила, която науката никога няма да успее да обясни.

Зачака някаква реакция, каквато и да било, като се питаше дали не е сгрешил. Кой можеше да каже какво очаква да чуе човек със замъглен разсъдък? Ала нейният отговор го обърка.

— Радвам се, че казваш това, защото така ще повярваш по-лесно на онова, което ще ти разкажа. Не зная дали има нещо общо с дявола, но е зло. Страховито, трудно за възприемане зло, което науката е неспособна да обясни… — За миг му се стори, че отново ще заплаче. — Нямаш представа… Не можеш да разбереш какво точно зло , Виктор… Не съм разказвала това на никого, заклех се да не го правя… Но вече не издържам на всичко това. Имам нужда някой да знае и се спрях на теб…

Искаше му се да отвърне като филмов герой: „Постъпила си правилно!“ Въпреки че не беше любител на киното, в момента се чувстваше като участник във филм на ужасите. Ала не каза нищо, чисто и просто, защото не можеше да говори. Трепереше. Не ставаше дума за литературна метафора — никакво настръхване, никакви тръпки, той буквално трепереше. Беше сграбчил волана с две ръце, ала виждаше, че ръцете му се тресат, все едно че бе гол насред Антарктида. Изведнъж се усъмни относно лудостта на Елиса. Тя говореше с такава увереност, че го изпълваше с ужас. Откри, че това бе лошо, много по-лошо, отколкото ако наистина бе луда. Лудостта на Елиса пораждаше страх, но Виктор съвсем не беше сигурен, че ще може да приеме бистрия й разсъдък.

— Няма да те моля за нищо, само да ме изслушаш — продължи тя. — Почти единайсет вечерта е. Разполагаме с един час. Ще ти бъда благодарна после да ме изпратиш с едно такси, ако… избереш да не ме придружиш… — Той я погледна. — Трябва да присъствам на много важна среща в дванайсет и половина тази нощ. Не мога да не ида. Ти ще направиш това, което пожелаеш.