Хосе Сомоса - Зигзаг

— Елиса, моля те, успокой се… Чуй ме, аз съм тук, винаги си можела да разчиташ на мен… Ще ти помогна… Каквото и да става с теб, ще ти помогна. Кълна ти се.

Тя неочаквано се овладя, но той нямаше усещането, че това се дължи на неговите думи.

— Съжалявам, че те забърквам в това, Виктор, но нямам друг избор. Ужасно ме е страх и страхът ме прави жалка. Превръща ме в лигла.

— Не, Елиса, аз…

— Така или иначе — прекъсна го тя и отметна назад дългите си коси, — няма да губя време в извинения.

Точно тогава той забеляза плоския продълговат предмет, който тя носеше увит в найлон. Можеше да е всичко, ала начинът, по който го бе сграбчила, го заинтригува — Дясната й ръка беше здраво свита в единия му край, а лявата едва го докосваше.

Двамата мъже, току-що пристигнали на летище „Барахас“, не трябваше да минават през каквато и да било проверка, нито да се идентифицират по някакъв начин. Не използваха и същия ръкав към летището, както останалите пътници, а съседна стълба. Там ги очакваше микробус. Младият мъж, който го караше, беше възпитан, вежлив, симпатичен и искаше да упражни малко английския си, изучаван във вечерни курсове.

— В Мадрид не е толкова студено, нали? Искам да кажа по това време.

— То се знае — отвърна охотно по-възрастният от двамата мъже — висок и слаб мъж с бели коси, оскъдни на темето, но малко повече отстрани. — Обожавам Мадрид. Не пропускам случай да дойда, когато мога.

— Без съмнение в Милано е било студено — каза шофьорът. Беше осведомен за това откъде идва самолетът.

— Да, така е, но преди всичко много валеше. — Сетне, на завален испански, мъжът добави: — Приятно е човек да се върне на хубавото испанско време.

Двамата се засмяха. Мъжът не чу смеха на другия мъж, здравеняка. И ако се съди по вида и израза на лицето му, което бе видял докато той се качваше в микробуса, като че ли беше по-добре да не му се налага да го чува.

Ако изобщо този тип някога се смееше.

Бизнесмени — предположи шофьорът. — Или пък бизнесмен със своя телохранител .

Микробусът беше стигнал до противоположния край на терминала. Там ги очакваше друг индивид в тъмен костюм, който отвори вратата и се отмести, за да направи път на двамата мъже да слязат. Микробусът се отдалечи и шофьорът повече не ги видя.

Мерцедесът беше с тъмни стъкла. Щом се настаниха на удобните кожени седалки, някой се обади на по-възрастния мъж на мобилния телефон, който той току-що бе включил.

— Харисън — каза. — Да, да. Почакайте… Нужни са ми повече данни. Кога е станало? Кой е? — Извади от джоба на палтото си сгъваем компютърен екран, доста по-тънък от самото палто, разгъна го на коленете си подобно на покривка и докосна с пръст чувствителната повърхност, докато не преставаше да говори: — Да. Добре. Не. Без промяна: продължаваме все така. Много добре.

Ала когато затвори, нищо не изглеждаше „много добре“. Сви устни почти в кръгче, докато се взираше в осветения и мършав екран на коленете си. Якият мъж откъсна поглед от прозореца и също се загледа в екрана: там се виждаше нещо като синя карта, по която се движеха червени и зелени точици.

— Имаме проблем — отрони белокосият мъж.

— Не зная дали ни следват — каза Елиса, — но хвани това отклонение и карай малко по „Сан Лоренсо“. Уличките са тесни. Може да ги заблудим.

Подчини се безмълвно. Излезе от магистралата по успореден път, който го отведе в подобен на лабиринт жилищен квартал. Колата му беше рено сеник — демоде, лишена от компютър и GPS, и затова Виктор не знаеше откъде минава. Зачете имената на улиците като насън: „Доминикос“, „Франсисканос“ 9 9 Монаси от Ордените на свети Доменик и свети Франциск. — Б.пр. … Толкова беше изнервен, че взе да свързва тези имена с някаква Божия промисъл. Изведнъж един спомен изненадващо нахлу в измъченото му съзнание: дните, когато караше Елиса до дома й със своята стара кола, първа в живота му, след лекциите в университета „Алигиери“, където и двамата участваха в летния курс на Дейвид Бланес. Бяха по-щастливи времена. Сега нещата малко се бяха променили — управляваше по-голяма кола, преподаваше в университета, Елиса беше полудяла и изглеждаше въоръжена с нож, и двамата бягаха като бесни от неизвестна опасност. Да живееш означава точно това — предположи. — Нещата да се променят.

Тогава чу шумоленето на найлона и забеляза, че тя наполовина е извадила ножа от опаковката. Уличните светлини изтръгваха искри от острието от неръждаема стомана.