Хосе Сомоса - Зигзаг

Хвана слушалката, а в главата му се въртяха като портрети в рамка няколко образа: племенниците му, сестра му, родителите, Тейяр дьо Шарден, абатът и учен Жорж Льометр, Айнщайн. Каза „да“, едва сдържайки прозявката си.

— Виктор? Елиса е.

Цялото отегчение, която го изпълваше, се разсипа на прах, сякаш беше от стъкло. Или сякаш беше сън, мигновено изпарил се след събуждане.

— Здравей… — Умът на Виктор препускаше с пълна пара. — Как си?

— По-добре, благодаря… Отначало помислих, че е някаква алергия, но сега смятам, че е обикновена настинка…

— По дяволите… много се радвам. Успя ли да видиш новината?

— Коя новина?

— За смъртта на Марини.

— А, да, клетият човек — отвърна тъжно тя.

— Струва ми се, че сте работили заедно в Цюрих, нали? — започна да говори Виктор, но думите на Елиса заглушиха неговите, понеже тя като че ли бързаше да мине по същество.

— Да. Виж, Виктор, обаждам ти се… — Дочу се лек смях. — Сигурно ще ти се стори глупаво, но за мен е много важно. Много важно. Разбираш ли?

— Да.

Сбърчи вежди и се напрегна. Гласът на Елиса изразяваше единствено радост и безгрижие. И точно това тревожеше Виктор, тъй като той вярваше, че я познава, а гласът на Елиса никога не беше звучал по този начин.

— Всъщност става дума за моята съседка… Синът й е юноша, много свестен младеж… Изведнъж открил, че главоблъсканиците са неговата страст, взел да си купува книги, списания… Казах му, че познавам експерт номер едно в тази област. Работата е там, че сега се опитва да реши една конкретна главоблъсканица, но все не успява. Много се е изнервил и майка му се притеснява да не се откаже от това полезно занимание и да се отдаде на други, по-нездравословни неща. Когато ми показа главоблъсканицата, се сетих, че аз вече я знам, защото веднъж ти ми беше говорил за нея, но съм забравила отговора. И тогава си казах: „Имам нужда от помощ. И само Виктор може да ми помогне .“ Разбираш ли?

— Разбира се. За коя точно става дума? — На Виктор не му беше убягнало колко натъртено произнесе Елиса последните две думи. Усети да го полазват тръпки, подобно на тайнствени и неочаквани същества от друг свят. Въобразяваше ли си, или тя наистина се опитваше да му каже нещо друго, нещо, което той можеше да разбере само като чете между редовете?

— За човешкия крак и женската маймуна… — Тя се разсмя. — Сети се, нали?

— Да, ами…

— Слушай — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми казваш отговора. Просто направи това, което се казва в нея още тази вечер . Спешно е. Направи това, което се казва , колкото се може по-бързо. Разчитам на теб. — И неочаквано отново се чу нейният смях. — На теб разчита и майката на момчето… Благодаря, Виктор. Довиждане.

Чу се щракване и връзката прекъсна.

Косъмчетата по врата на Виктор бяха настръхнали, все едно че от слушалката се бе изсипал електрически заряд.

Рядко се беше чувствал така в живота си.

Изпотените ръце се плъзгаха по волана, пулсът му непрестанно се ускоряваше, болка пронизваше гърдите му и му се струваше, че колкото и да се мъчи, все не успява да изпълни дробовете си с въздух. При Виктор подобни усещания винаги се бяха свързвали със сексуална среща.

В редките случаи, когато бе излизал с момиче, знаейки или подозирайки, че нещата могат да стигнат до леглото, беше изпитвал подобна тревожност. За нещастие, или за щастие, нито едно момиче не му бе намеквало каквото и да е и вечерта обикновено приключваше с целувка и с „ще ти се обадя“.

А сега? С какво ли можеше да завърши тази вечер? Срещата му днес беше не с когото и да е, а с Елиса Робледо.

Уауу.

Беше ходил вече у тях, естествено (всъщност бяха приятели или поне се смятаха за такива), но никога толкова късно вечер и винаги бе придружаван от друг колега и посещението бе по някакъв повод (Коледа, края на учебната година), или за да подготвят общ семинар. Мечтаеше за подобен момент откакто се бяха запознали преди десет години на едно незабравимо тържество в университета „Алигиери“, ала никога не беше си го представял по този начин.

И беше готов да се закълне, че не точно секс го очакваше в дома на Елиса.

Усмихна се при тази мисъл. Смехът му се отрази добре, поотпусна нервите му. Представи си как Елиса, по бельо, го прегръща за добре дошъл, целува го и чувствено му шепне: „Здравей, Виктор. Разшифровал си посланието. Влизай.“ Смехът набъбваше в него като балон, който някой надуваше в стомаха му, докато накрая не се спука и той не се върна към обичайната си сериозност. Спомни си всички неща, които бе правил, мислил или фантазирал от момента на странното й обаждане преди около час — съмненията, колебанията, изкушението да й се обади и да поиска разяснения (но тя му бе казала да не прави това), помисли за главоблъсканицата. Парадоксалното бе, че тя беше най-прозрачна от всичко. Прекрасно си спомняше отговора, но при все това я беше потърсил в албума със съответните изрезки. Бяха я публикували неотдавна и изобразяваше човешки крак с очертани вени, маймуна с огромни гърди и сричката „SA“. Въпросът беше: „Какво искаш да направя?“ Тогава бе намерил отговора за по-малко от пет минути. Думите „Vena“ „Mica“ (женски род на mico — име, на което Елиса много се бе смяла) и „Sa“ образуваха фразата „VEN A MI CASA“ 7 7 На испански „Ела у дома“. — Б.пр. .