Хосе Сомоса - Зигзаг

Елиса му благодари, въпреки че, както и трябваше да се очаква, вече знаеше това.

— Аз съм петият в списъка. Казвам се Виктор Лопера, учил съм в университета „Комплутенсе“… Ти си от Автономния, нали?

— Да. — Не се изненадваше от това, че непознати бяха осведомени за нея: името и снимката й неколкократно се бяха появявали в университетските издания. Не я беше грижа за славата й на зубрачка, при все че малко я дразнеше, понеже това бе единственото, което майка й харесваше в нея. — Пристигнал ли е Бланес? — попита на свой ред тя.

— Изглежда не е могъл.

Елиса направи гримаса на недоумение. Беше дошла на това глупаво откриване единствено с надеждата да види за пръв път на живо светилото по теоретична физика, пред което се прекланяше най-много след Стивън Хокинг. Трябваше да изчака до започването на курса, който самият Бланес щеше да води от утре. Тъкмо разсъждаваше върху това дали да остане, или да си тръгне, когато отново чу гласа на Ленън-Лопера.

— Радвам се, че ще сме колеги.

И той отново потъна в мълчание. Изглежда доста дълго обмисляше нещата, преди да ги изрече на глас. Елиса предположи, че е стеснителен, или може би нещо по-лошо. Знаеше, че почти всички отлични студенти по физика имаха своите странности, включително и тя самата. Отвърна любезно, че тя също се радва и зачака.

След още една пауза Лопера каза:

— Виждаш ли онзи с лилавата риза? Името му е Рикардо Валенте, но всички го наричат Рик. Той е втори в списъка. Бяхме… приятели сме.

Ааа, така значи — Елиса отлично помнеше името му, защото го беше виждала точно под нейното в класацията от изпитите и защото ставаше дума за рядко презиме: Валенте Шарпе, Рикардо: 9,85. Тя беше изкарала 9,89 от десет, така че това момче беше само с четири стотни след нея. Това също беше привлякло вниманието й. — Значи това е той, Валенте Шарпе.

Беше слаб младеж с къса сламена коса и орлов профил. В този момент изглеждаше заслушан внимателно, подобно на всички останали, в думите на оратора, ала не можеше да се отрече, че видът му бе „различен“ от този на масата студенти и Елиса забеляза това веднага.

Освен лилавата риза, носеше черен елек и панталони и това го караше да изпъква сред множеството във фланелки и овехтели джинси. Без съмнение се смяташе за „специален“. Добре дошъл в клуба, Валенте Шарпе — помисли някак предизвикателно Елиса.

В този миг младежът извърна глава и я погледна. Имаше необикновени синьо-зеленикави очи, някак студени и обезпокояващи. Дори и тя да му бе направила по-особено впечатление, той не го прояви по никакъв начин.

— Ще останеш ли за тържеството? — попита Лопера, когато Елиса понечи да се оттегли.

— Още не зная.

— Добре… Значи ще се видим.

— Разбира се.

Всъщност имаше намерение да си тръгне колкото се може по-скоро, но някаква леност я накара да се забави, когато кратките аплодисменти след словото отстъпиха място на музиката и на тълпата студенти, насочила се към масите с пиене, разположени на по-долно равнище на откритата площадка. Каза си, че след като толкова се беше потрудила да не изпусне онзи жалък автобус, нямаше да е зле да поостане малко, при все че подозираше, че я очаква доста скучно тържество в банална обстановка.

Залепени на бара се виждаха типичните шеговити надписи за студентите от различните научни специалности. На плаката за физиците се четяха едри букви без рисунки:

Теорията означава да разберем защо нещата функционират, макар и да не функционират.

Практика означава нещата да функционират, макар и никой да не знае защо.

В Катедрата по физика на този университет теория и практика вървят ръка за ръка, тъй като нещата не функционират и никой не знае защо.

На Елиса й допадна този интелектуален пирует. Беше си поръчала кока-кола light и държеше пластмасовата чаша, обвита с хартиена салфетка, като търсеше спокойно местенце да я изпие и сетне да си тръгне. Видя в далечината Виктор Лопера, който разговаряше с приятеля си, неотразимия Валенте Шарпе, и други подобни индивиди. Нямаше желание да се присъедини точно в този момент към кръглата маса на Великите учени и остави това за друг път. Слезе по насипа и седна в тревата, като облегна глава на ствола на един бор.

Оттам можеше да наблюдава как небето потъмнява и как луната се издига на хоризонта. Съзерцаваше я, бавно отпивайки от разхладителното питие. От дете я привличаха небесните тела и затова първоначално бе искала да стане астроном, но после бе открила, че чистата математика е къде-къде по-прекрасна. Математиката беше нещо близко, което тя можеше да докосне, докато луната — не. По луната тя можеше единствено да се прехласва.