Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

— Какво си мислиш, че правиш? — попита единият вампир. Изглеждаше около двайсетгодишен и имаше белег, който прорязваше едната страна на лицето му от лявото око до ъгъла на устата му.

— Аз съм един от вас — отвърнах и се изправих в пълен ръст, оголвайки зъбите си.

— О, той бил един от нас! — проговори по-възрастен вампир с мелодичен глас. Носеше очила и жилетка от туид върху бяла риза с яка. Ако не бяха очите му с червени пръстени около зениците, можеше да мине за счетоводител или за един от приятелите на баща ми.

Постарах се да си придам невъзмутимо изражение.

— Нямам лоши намерения към вас, братя.

— Ние не сме ти братя — заяви третият вампир. Той имаше светлокестенява коса и не изглеждаше и ден по-голям от петнайсет години. Лицето му беше гладко, но зелените му очи бяха твърди и непреклонни.

По-възрастният пристъпи напред и забоде остро пръст в гърдите ми, все едно беше дървен кол.

— И така, братко, чудесна вечер да похапнеш… или да умреш. Как мислиш?

Младият вампир коленичи до мен и се втренчи в очите ми.

— Изглежда тази вечер ще направи и двете. Късметлия — рече и разроши косата ми. Опитах се да го ритна, но ботушът ми срещна само въздух.

— Не, не, не. — Докато вампирът с белега наблюдаваше безмълвно сцената, момчето сграбчи ръката ми и я изви толкова рязко зад гърба ми, че ахнах. — Не се дръж невъзпитано. Ние сме по-възрастни от теб. А и по мои сведения вече си показал достатъчно неуважение в пансиона на госпожица Моли. — Изрече името провлачено като изискан джентълмен от Юга. Само че стоманената хватка, стегнала ръката ми, издаваше, че изобщо не беше такъв.

— Не съм направил нищо — заявих и отново се опитах да го ритна. Ако трябваше да умра, поне нямаше да се дам без бой.

— Сигурен ли си? — попита той и ме изгледа с отвращение. Опитах се да измъкна ръката си, но не можах да помръдна.

По-възрастният вампир се изкиска.

— Не може да контролира желанията си. Много е импулсивен. Да му дадем да опита от собственото си лекарство. — Отпусна хватката си, но веднага след това ме запрати напред със сила, каквато не предполагах, че някой може да има. Стоварих се с трясък върху измазаната с хоросан стена, после паднах върху рамото си, а главата ми се удари в дървените дъски на пода.

Свих се в очакване на следващото нападение, осъзнал, че ако имаше шанс да оцелея в този сблъсък, няма да е благодарение на силата ми.

— Не съм искал да сторя нищо лошо. Съжалявам — смънках на пресекулки.

— Наистина ли? — попита по-младият вампир, а очите му блеснаха. Звукът на счупено дърво оглуши ушите ми. Потреперих. Дали един вампир щеше да прониже друг? Никак не ми се щеше да получа отговор на въпроса си по трудния начин.

— Да. Да! Нямах намерение да идвам тук. Не знаех, че има някой. Току-що пристигнах в Ню Орлиънс — изговорих на един дъх, опитвайки се да измисля някакво извинение.

— Тишина! — заповяда той и тръгна към мен с нащърбено парче дърво в ръка. Притиснах гръб до стената с олющената мазилка. Ето как щеше да свърши всичко. Щях да умра от импровизиран кол, убит от своите.

Две ръце стиснаха ръцете ми, докато други две събраха глезените ми с такава сила, че имах чувството, че върху мен се бяха стоварили огромни скали. Затворих очи. Образът на баща ми, проснат по очи на пода в кабинета си, изплува в съзнанието ми. Разтърсих глава в агония, припомняйки си изпотеното му, ужасено лице. Разбира се, аз се опитвах да го спася, но той не го знаеше. Ако сега ме гледаше като ангел или демон, или просто като призрак, осъден да броди по света, щеше да се зарадва да наблюдава разиграващата се сцена.

Стиснах силно очи, опитвайки се да извикам някакъв друг спомен от съзнанието си, който да ме отведе на друго място, по друго време. Но можех да мисля единствено за жертвите си, за мига, в който зъбите ми се впиваха в кожата им, за жалните стенания, които постепенно стихваха, за кръвта, стичаща се по зъбите и брадичката ми. Скоро, много скоро цялата кръв, която бях изсмукал, щеше да рукне, да изтече от тялото ми и да се върне обратно в земята, докато умирах, наистина и завинаги, върху този дървен под.

— Достатъчно! — Женски глас спря калейдоскопа от сцени в главата ми. Вампирите тутакси пуснаха ръцете и краката ми. Отворих рязко очи и видях една жена да влиза плавно през тясна дървена врата в дъното. Дългата й руса коса се спускаше на дебела плитка по гърба й. Носеше черни мъжки панталони с тиранти. Беше висока, но слаба като дете, а останалите вампири се отдръпнаха страхливо от нея.