— Трябва да се връщам на дежурството си — избъбри сестрата и отстъпи от мен, готова да побегне.
Улових ръката й и я притеглих към себе си. Тя издаде кратък вик, преди да закрия устата й с длан.
— Повече не е нужно да се притесняваш за дежурството — изсъсках и забих зъби във врата й.
Течността имаше вкус на изгнили листа и антисептици, все едно смъртта и разложението на телата в болницата се бяха просмукали в тялото й. Изплюх още топлата течност в канавката и хвърлих сестрата на земята.
Глупаво момиче. Би трябвало да усети опасността и да побегне докато още можеше. Дори не беше истинска плячка. Безполезна твар. Тя изпъшка, а аз обвих пръсти около гърлото й и стисках, докато чух удовлетворяващото изхрущяване на счупена кост. Главата й увисна под неестествен ъгъл, докато кръвта продължаваше да се стича от раната.
Повече не издаде нито звук.
Извърнах се към Деймън, който се взираше ужасено в мен.
— Вампирите убиват. Това правим ние, братко — изрекох спокойно, без да откъсвам поглед от сините очи на Деймън.
— Това правиш ти — рече той, свали палтото си и го метна върху сестрата. — Не и аз. Никога аз.
Гневът запулсира във всяко кътче на съществото ми.
— Ти си слаб! — изръмжах.
— Може би — отвърна Деймън. — Но предпочитам да съм слаб, отколкото чудовище. — Гласът му укрепна. — Не искам да бъда част от необузданите ти убийства. Ако пътищата ни се пресекат отново, кълна се, че ще отмъстя за всичките ти убийства, братко.
После се обърна и хукна с невероятната скорост на вампир надолу по улицата. Почти мигновено се стопи в стелещата се мъгла.
4 октомври 1864
„Като човек мислех, че смъртта на майка ми бе оформила мъжете, в които двамата с Деймън щяхме да се превърнем. В първите дни след смъртта й аз наричах себе си полусираче, имах чувството, че животът ми е свършил на десет години. Татко смяташе, че да оплакваш и тъгуваш за някого е израз на слабост и не подобава на един истински мъж, затова единствената ми утеха беше Деймън. Той яздеше с мен, позволяваше ми да участвам в игрите на по-големите момчета и наби братята Гифин, когато ми се подиграха, задето съм се разплакал за майка си по време на бейзболен мач. Деймън винаги е бил силният, моят закрилник.
Но съм грешал. Моята собствена смърт бе тази, която ме оформи.
Сега ролите се размениха. Аз съм силният и се опитвам да бъда закрилник на Деймън. Но докато аз изпитвам благодарност към по-големия си брат, той ме презира и обвинява за това, в което се бе превърнал. Аз го насилих да пие от кръвта на Алис, барманката в местната кръчма, което завърши трансформацията му. Но нима това ме превръща в злодей? Мисля, че не, особено след като по този начин бях спасил живота му.
Най-после виждах Деймън по начина, по който го виждаше и баща ни: прекалено надменен и властен, прекалено твърдоглав, твърде бърз в решенията си и твърде бавен в преосмислянето им.
Освен това осъзнах още нещо, докато стоях на полутъмната улица, с тялото на мъртвата сестра в краката ми: аз съм сам. Пълен сирак. Също както Катрин се представи, когато пристигна в Мистик Фолс, за да отседне в къщата ни за гости.
Значи това правеха вампирите. Те се възползваха от уязвимостта, печелеха доверието на човешките създания и тогава, когато владееха всички емоции, нападаха.
Значи това щях да правя и аз. Не зная как или коя ще е следващата ми жертва, но зная по-силно от всякога, че единственият, за когото трябва да се грижа и закрилям, съм самият аз. Деймън е сам, както и аз.“
Чувах Деймън да се носи из града, придвижвайки се с вампирска скорост из улици и алеи. По едно време спря, шепнейки отново и отново името на Катрин, като мантра. След това — нищо…
Дали беше мъртъв? Дали се бе удавил? Или просто беше твърде далеч, за да го чуя?
Както и да е, резултатът беше един и същ. Бях сам — бях загубил връзката с мъжа, който бях някога: Стефан Салваторе, послушният син, любител на поезията, мъжът, който отстояваше правдата.
Запитах се дали това означаваше, че Стефан Салваторе, след като няма кой да го помни, беше наистина и окончателно мъртъв, оставяйки ме да бъда… просто някой друг.
Можех всяка година да се местя в различен град, да видя целия свят. Можех да придобия колкото си искам различни идентичности. Можех да бъда войник от Севера. Или италиански бизнесмен.
Можех дори да бъда Деймън.
Слънцето се гмурна отвъд хоризонта като снаряд, паднал върху земята, потапяйки града в мрак. Свърнах от улицата, осветена от газовите фенери, в следващата пресечка. Подметките на ботушите ми отекваха върху калдъръма. Захвърлен вестник полетя към мен. Стъпих върху заглавната страница, върху която се виждаше снимка на момиче с дълга, тъмна коса и светли очи.
Читать дальше