Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

— Значи вече сме в Ню Орлиънс? — попитах, все още усещайки сладостта на кръвта на Лавиния в гърлото си.

Кондукторът с пясъчнорусата коса кимна.

— А дамите? Те знаят ли?

— О, да, знаят — отвърнах, без да откъсвам поглед от него, като извадих билета от джоба си. — Но те помолиха да не ги безпокоят. Аз също моля да не бъда обезпокояван. Ти никога не си ме виждал. Никога не си минавал покрай това купе. Ако по-късно някой те попита, ще кажеш, че сигурно са били крадци, които са се качили във влака на гарата в Ричмънд. Сторили са ти се подозрителни. Войници от армията на Севера — скалъпих набързо историята.

— Войници от армията на Севера? — повтори объркано кондукторът.

Въздъхнах. Докато не овладеех напълно внушението, трябваше да се придържам към по-примитивен начин за изтриване на паметта. С едно светкавично движение сграбчих мъжа за врата и го прекърших с лекота, сякаш беше грахова шушулка. След това го хвърлих в купето при Лавиния и затворих вратата зад себе си.

— Да, войниците от Севера винаги оставят кървава бъркотия, нали? — попитах реторично. Сетне се отдалечих, подсвирквайки си и се запътих към пушалнята, за да прибера Деймън.

Деймън се бе отпуснал върху кожената седалка, където го бях оставил. Върху дъбовата маса пред него стоеше недокосната запотена чаша с уиски.

— Идвай — казах грубо и го дръпнах за ръката.

Влакът намаляваше своя ход и всички пътници наоколо събираха багажа си и се строяваха зад кондуктора, застанал пред черните железни врати към външния свят. Но след като ние не бяхме обременени с багаж и благословени с невероятна сила, знаех, че е най-добре да слезем от влака по същия начин, по който се бяхме качили: като скочим от последния вагон. Исках двамата да сме си отишли много преди някой да забележи, че нещо не е наред.

— Изглеждаш добре, братко. — Тонът на Деймън беше безгрижен, но бледността на кожата и тъмносините кръгове под очите му издаваха колко уморен, наистина уморен и гладен беше. За миг ми се прииска да бях оставил малко от Лавиния за него, но побързах да пропъдя мисълта. Трябваше да действам с твърда ръка. Така татко обяздваше конете. Не ги хранеше, докато накрая преставаха да се противят на юздите и се покоряваха на ездача. Същото беше и с Деймън. Трябваше да бъде пречупен.

— Един от нас трябва да поддържа силата си — заявих с гръб към Деймън, докато го водех към последния вагон на влака.

Влакът продължаваше да пълзи, а колелата му стържеха по стоманените релси. Нямахме много време. Придвижихме се бързо през купчината въглища, за да стигнем до вратата, която отворих с лекота.

— Скачаме на три! Едно… две… — Сграбчих го за китката и скочих. Коленете и на двама ни се удариха с глух удар в прашната, твърда земя под нас.

— Винаги трябва да се перчиш, нали, братко? — потръпна Деймън. Забелязах, че при падането панталоните му се бяха скъсали, а по ръцете му имаше вдлъбнатини от чакъла. Аз бях невредим, с изключение на малка драскотина на лакътя.

— Трябваше да се храниш — свих рамене.

Свирката на влака изпищя и аз се огледах. Намирахме се в покрайнините на Ню Орлиънс, оживен град, пълен с дим и мирис на нещо като комбинация от масло, дърва за огрев и мътна вода. Беше много по-голям от Ричмънд, който беше най-големият град, който някога съм виждал. Но имаше и още нещо — усещане за опасност, което изпълваше въздуха. Ухилих се. Това беше град, в който можехме да изчезнем.

Закрачих към града със свръхестествена скорост, с която още не бях свикнал. Деймън се влачеше след мен, стъпките му отекваха високо, тромави, но стабилни. Спуснахме се надолу по „Гардън Стрийт“, очевидно главната улица на града. Заобикаляха ни редици от къщи, спретнати и чисти като кукленски домове. Въздухът беше влажен, с лека мъгла, а гласовете, говорещи на френски, английски и някакви други езици, които никога не бях чувал, създаваха странна плетеница от звуци.

Отляво и отдясно виждах алеи, които водеха към водата, а по тротоарите търговците бяха разположили сергиите си, отрупани с най-различни стоки — от току-що уловени костенурки до ценни камъни, внесени от Африка. Дори присъствието на войниците в сините униформи на Севера на всеки уличен ъгъл, с мускети по продължение на бедрата им, изглеждаха някак си празнично и весело. Беше карнавал в пълния смисъл на думата, от типа сцена, която Деймън щеше да хареса, когато бяхме човешки същества. Обърнах се, за да погледна през рамо. Да, устните на брат ми бяха извити в лека усмивка, а очите му блестяха, както не го бях виждал сякаш от векове. Бяхме заедно в това приключение и сега, далеч от спомените за Катрин, останките на татко и Веритас, Деймън може би най-сетне щеше да приеме и да се примири с това, което беше.