Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

Вървяхме надолу улица след улица, докато не наближихме една църква с висока островърха камбанария.

— Стигнахме — рече водачката ни и се обърна рязко, за да влезе през вратата от ковано желязо. Ботушите й отекнаха по покритата с плочки пътека, водеща към задната част на къщата. Отвори вратата и ме лъхна плесенясал въздух. Бъкстон мигом прекоси салона и пое нагоре по извитите стълби, като ме остави сам в мрака с жената вампир.

— Добре дошъл у дома — рече тя и разпери широко ръце. — На горния етаж има много свободни стаи. Избери си, която ти харесва.

— Благодаря. — Когато очите ми привикнаха с тъмнината, се огледах. Завеси от черно кадифе, прихванати със златни въжета, закриваха всички прозорци. Във въздуха се носеха прашинки, а стените бяха покрити с картини в позлатени рамки. Мебелите бяха стари и оръфани, различих две извити стълби, покрити с килими, които приличаха на ориенталски, и пиано в съседната стая. Макар че навярно някога къщата е поразявала с великолепието си, сега мръсните й стени бяха напукани, с олющена боя, а кристалният полилей със златна украса над главите ни бе обвит с гъста паяжина.

— Винаги влизай през задния вход. Никога не дърпай завесите. Никога не води тук, когото и да било. Разбираш ли, Стефан? — Тя ме стрелна многозначително.

— Да — кимнах и прокарах пръст по полицата на мраморната камина. Слоят прах бе толкова дебел, че се образува пътечка.

— Мисля, че тук ще ти хареса — додаде тя.

Извърнах се с лице към нея и отново кимнах в знак на съгласие. Паниката ми бе стихнала и ръцете ми вече не трепереха.

— Аз съм Лекси — рече тя и ми протегна ръка, като ми позволи да я поднеса към устните си и да я целуна. — Имам чувството, че двамата с теб дълго време ще бъдем приятели.

Когато се събудих, сумракът вече се спускаше над града. От прозореца си виждах златистооранжевото кълбо на слънцето да потъва ниско зад бялата островърха камбанария. Цялата къща тънеше в тишина и за миг не можах да си спомня къде се намирам. Тогава всичко се завърна: месарницата, вампирите, как летя към стената.

Лекси.

Сякаш по даден знак тя пристъпи плавно в стаята, отваряйки вратата почти безшумно. Русата й коса бе разпусната и се стелеше по раменете й. Беше облечена в семпла черна рокля. При бегъл поглед можеше да я помислят за дете. Но от леките бръчици край очите и пълните устни можех да заключа, че е напълно развита жена, вероятно на около деветнайсет или двайсет години. Нямах представа колко години са изминали, откакто е била на толкова.

Приседна на ръба на леглото ми и приглади косата ми назад.

— Добър вечер, Стефан — изрече, а очите й блеснаха дяволито. Между пръстите си стискаше висока чаша с тъмна течност. — Добре поспа — отбеляза.

Кимнах. Чак когато потънах в пухеното легло на третия етаж, осъзнах, че през последната седмица почти не съм спал. Дори във влака винаги бях нащрек, от време на време долавях въздишките и похъркванията на спътниците си и винаги, винаги равномерното пулсиране на кръвта във вените им. Но тук нямаше туптене на човешко сърце, което да ми попречи да потъна в дълбок сън.

— Донесох ти това — оповести тя и ми поднесе чашата. Бутнах я настрани. Кръвта миришеше на застояло и вкиснато.

— Трябва да пиеш — настоя тя. Прозвуча по начина, по който говорех на Деймън и противно на волята си изпитах раздразнение — и тъга. Поднесох чашата към устните си и отпих малка глътка, потискайки желанието да я изплюя. Както очаквах, имаше вкус на застояла вода, а от миризмата ми се повдигна.

Лекси се усмихна на себе си, сякаш се наслаждаваше на някаква своя шега.

— Това е козя кръв. Добра е за теб. Ще се разболееш, ако продължаваш да се храниш по този начин. Диета, основана изключително на човешка кръв, не е добра за храносмилането. Или душата.

— Ние нямаме души — подсмихнах се презрително, но поднесох отново чашата към устните си.

Лекси въздъхна, взе чашата и я остави върху нощното шкафче до леглото.

— Толкова много има да учиш прошепна, почти на себе си.

— Е, разполагаме с цяла вечност за това, нали? — изтъкнах. Бях възнаграден с искрен смях, който прозвуча изненадващо високо и гърлено, идвайки от толкова слабичко тяло.

— Бързо схващаш. Ела. Стани. Време е да ти покажа града — заяви тя и ми подаде обикновена бяла риза и панталони.

След като се преоблякох, я последвах надолу по проскърцващата дървена стълба до балната зала, където сновяха останалите вампири. Всички бяха облечени, но всички изглеждаха малко старомодни, все едно току-що бяха слезли от портретите по стените. Хюго седеше зад пианото и свиреше фалшиво някаква мелодия от Моцарт, наметнат със синя кадифена пелерина. Бъкстон, тромавият, избухлив вампир, носеше широка бяла риза с жабо, а Пърси се бе спрял на избелели бричове и тиранти, в които имаше вид на ученик, закъснял за игра на топка с приятелите си.