Л. Смит - Кръвожадност (Книга втора)

Когато ме видяха, вампирите замръзнаха. Хюго се насили да ми кимне леко, но останалите само се втренчиха мълчаливо в мен.

— Да вървим! — изкомандва Лекси и поведе групата към вратата, после надолу по покритата с плочки пътека, през зигзагообразни улички и алеи, докато накрая излязохме на улица с името „Бърбън“. Всяка врата водеше към слабо осветен бар, откъдето с олюляваща се походка излизаха пияни клиенти, за да се запрепъват в нощта. Предизвикателно облечени жени се бяха събрали на групи под навесите, заобиколени от весели гуляйджии, готови както да избухнат в смях при някоя шега, така и да пуснат в ход юмруците си. Мигом разбрах защо Лекси ни бе довела тук. Въпреки странните ни одеяния, не привличахме по-голямо внимание от всеки един от подпийналите веселяци наоколо.

Докато вървяхме, останалите пристъпваха от двете ми страни, като постоянно бях в средата на образувания от тях кръг. Знаех, че ме наблюдават зорко и се опитах да остана безразличен към мириса на кръв и ритмичното туптене на човешките сърца.

— Тук! — обяви Лекси, без да си дава труд да се посъветва с останалите членове на групата, като бутна вратата на един салон, над чиято врата се мъдреше името на заведенито — „ДАМИ“, изписано със завъртулки. Бях впечатлен от дързостта — в Мистик Фолс само жени с лоша репутация щяха да влязат в бар. Но вече започвах да осъзнавам, че Ню Орлиънс не е Мистик Фолс.

Подът на заведението беше посипан с дървени стърготини и аз потръпнах от острата, задушлива миризма на пот, уиски и евтин одеколон. Масите бяха пълни с мъже, които играеха карти, залагаха на зарове, клюкарстваха. По-голямата част на салона бе пълна с войници от Севера, а в единия ъгъл разнороден оркестър, съставен от акордеон, две цигулки и флейта, изпълняваше жизнерадостна версия на „Бойния химн на Републиката“.

— Как ти се струва? — попита Лекси, докато ме водеше към бара.

— Това бар на юнионистите ли е? — попитах на свой ред. Армията на северняците беше завладяла града преди няколко месеца и почти на всеки ъгъл имаше войници, които бдяха за реда и напомняха на конфедералистите, че войната, която водеха, е изгубена кауза.

— Да. Знаеш какво означава това, нали?

Огледах помещението. С изключение на войниците, тълпата се състоеше от самотници. Сами мъже давеха самотата си край дървените маси, едва забелязвайки съседите си. Барманите пълнеха чашите със заучени, механични движения, без да поглеждат клиентите си.

Мигом разбрах.

— Всички тук са минаващи през града странници.

— Именно. — Лекси се усмихна, доволна от схватливостта ми.

Бъкстон се прокашля неодобрително. Виждах, че не ме харесва — че чака да се издъня, за да ме прободе, без да си навлича гнева на Лекси.

— Хюго, намери ни маса! — нареди нашата дама. Хюго промъкна едрата си фигура през тълпата до маса от грубо дърво близо до оркестъра. Преди дори да си отвори устата, облечените в сини мундири войници, седнали край масата, се спогледаха и се изправиха, оставяйки чашите си наполовина недопити.

Лекси издърпа два стола.

— Стефан, седни до мен.

Седнах, смътно засрамен, че съм покорен като малко дете. Но си напомних, че дори Хюго се подчиняваше на слабичката девойка. Лекси притежаваше Сила и знаеше как да я използва.

Пърси, Хюго и Бъкстон също се настаниха около масата.

— А сега — поде Лекси, взе една от изоставените чаши с бира и я размаха във въздуха тъкмо когато сервитьорката приближи. — Нека те научим как да се държиш на публични места.

Страните ми пламнаха от гняв.

— Аз зная как да се държа — процедих през стиснатите си зъби. — Въпреки че тук има толкова много хора, че ми е почти невъзможно да се концентрирам.

Пърси и Хюго се подсмихнаха.

— Той не е готов… — подхвърли Бъкстон кисело.

— Напротив, готов е. — Думите на Лекси бяха изречени с нисък, заплашителен тон. Бъкстон стисна челюсти, явно опитвайки се да се овладее. Размърдах се на стола си. Внезапно отново се почувствах на десет години, с Деймън, който ме защитава от братята Гифин. Само че този път едно момиче ме бе взело под крилото си. Тъкмо щях да изтъкна, че не желая Лекси да се грижи за мен, когато тя постави ръка на коляното ми. Докосването беше нежно и ме успокои.

— Ще става все по-лесно — рече тя и се вгледа в очите ми. — И така, първи урок. — Обръщаше се към цялата група. Чиста любезност от нейна страна, осъзнах аз, след като бях единственият, който не знаеше основните правила да бъдеш вампир. — Първият урок е да се научиш как да въздействаш чрез внушение, без да привличаш вниманието към себе си. — Облегна се назад и погледна към оркестъра. — Тази песен не ми харесва. Стефан, коя песен би искал да чуеш?