Л. Смит - Началото (Книга първа)

Още не беше мъртва, но знаех, че скоро ще бъде.

Преметнах Алис през рамо, като едва усещах тежестта й, както и допира на краката ми по земята, след което продължих през града, а после през гората към каменоломната.

Докато бързах към бараката, бледата лунна светлина танцуваше по огнената коса на Алис. Прокарах езика си по все още острите кучешки зъби и все едно отново изпитах усещането, когато се бяха впили в гъвкавата й мека шия.

— Ти си чудовище — нашепна ми един глас в съзнанието ми. Но под мрачния плащ на нощта, докато кръвта на Алис течеше във вените ми, думите вече нямаха никакво значение и не събуждаха в мен пробождащо чувство за вина.

Втурнах се в бараката. Вътре беше съвсем тихо, но огънят беше добре поддържан и гореше с пълна сила. Загледах се в пламъците, хипнотизиран за кратко от виолетовите, сините и дори зелените им езици. После чух леко дишане от ъгъла.

— Деймън? — извиках и гласът ми отекна толкова силно от грубо издяланите греди на покрива, че изтръпнах. Все още бях нащрек, като истински ловец.

— Братко?

Съзрях една фигура, скрита под одеялото. Загледах се в Деймън от разстояние, сякаш бях непознат. Черната му коса беше полепнала по врата му, а лицето му беше изцапано. Устните му бяха напукали, а очите — кървясали. Въздухът около него беше наситен с някаква остра миризма — като миризмата на смъртта.

— Ставай! — подвикнах му грубо, като пуснах Алис на пода. Почти безжизненото й тяло тупна тежко. Червената й коса беше сплъстена от кръвта, а очите — наполовина затворени. Кръв капеше и от двете рани, където я бях ухапал. Облизах устни, но си наложих да се въздържа, за да има за Деймън.

— Какво? Какво си направил… — Деймън премести трескаво погледа си от Алис към мен и после отново към Алис. — Ти си се хранил с нея? — попита, като се дръпна още по-навътре в ъгъла, сякаш можеше някак да изтрие това, което виждаха очите му.

— Донесох я за теб. Деймън, трябва да пиеш — настоях, като коленичих до него.

Деймън поклати глава.

— Не. Не — избъбри той дрезгаво, а дишането му се накъса като на смъртник.

— Само докосни устни до шията й. Лесно е — продължавах да го убеждавам.

— Няма да го направя, братко. Махни я оттук — прошепна, облегна се на стената и затвори очи.

Поклатих глава, усещайки надигащия се в стомаха ми глад.

— Деймън, чуй ме. Катрин умря, но ти си жив . Гледай ме. Гледай колко е просто — казах му, докато внимателно опипвах първата толкова чиста рана, която бях направил на шията на Алис. Отново забих зъби в отворите и пих от нея. Кръвта й вече бе започнала да изстива, но все пак успя да ме засити. Вдигнах очи към Деймън, без да си направя труда да избърша следите от кръв по устните си. — Пий! — настоях, като придърпах тялото на Алис по пода, така че да бъде по-близо до Деймън. Натиснах гърба на Деймън и го принудих да се наведе към тялото й. Той се опита да се съпротивлява, но после се отказа и замря, с очи, изцъклени и вперени в раната. Усмихнах се, защото знаех колко силно я желаеше, как се опияняваше от всепоглъщащото ухание на изкушението.

— Не упорствай. — Тласнах го по гърба толкова силно, че устните му се озоваха само на сантиметри от кръвта й. Задържах го в тази поза. Усетих как той вдиша дълбоко и знаех, че вече си е възвърнал силата, само при вида на изобилието от червена кръв. — Сега сме само ние. Завинаги. Ние, двамата братя. Ще има други Катрини, винаги, вечно. И ще се възползваме от света, такива, каквито сме. — Замлъкнах, като проследих как погледът на Деймън се устреми към шията на Алис. След което се наведе и започна да пие, дълго, до насита.

Наблюдавах със задоволство как Деймън пие жадно, как плахите му начални засмуквания прерастват в големи глътки, докато лицето му остава долепено до шията на Алис. И докато почти безжизненото тяло на Алис ставаше все по-бяло, бузите на Деймън порозовяха от възвърнатите сили.

Докато Деймън пиеше последните капки от кръвта на Алис, аз излязох пред бараката. Огледах се удивено. Миналата нощ местността изглеждаше съвсем замряла, но сега осъзнах, че кипи от живот. За това свидетелстваха миризмите на животните в гората, плясъкът на птиците над главата ми, биенето на сърцата ни, моето и на Деймън. Това място — целият свят — бяха изпълнени с възможности.

Пръстенът ми блестеше на лунната светлина. Поднесох го към устните си. Катрин ме беше дарила с вечен живот. Баща ни винаги повтаряше да открием силата си, да намерим мястото си в света. И аз го намерих, въпреки че той не успя да го приеме.