Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Катрин, тук съм — прошепна брат ми и си запроправя път към другия край на фургона. Аз обаче не помръднах, останах на място като прикован към пода. Когато очите ми започнаха да се приспособяват към оскъдната светлина, видях неща, които бяха по-ужасяващи от всичко, което бях виждал в най-лошите си сънища. На пода на фургона бяха натъркаляни почти дузина тела, като някои от тях бяха наши съграждани, които познавах отдавна, като Хенри и няколко други редовни посетители на кръчмата. Дори доктор Джанис беше тук. По някои от телата имаше забити колове, а други бяха с намордници, със завързани ръце, крака и уста, със застинал в очите им ужас. Някои бяха свити на кълбо, все едно бяха мъртви.

Гледката ме промени, промени всичко. Свалих шапката си и коленичих набързо, за да се помоля Богу или на този, който може да ме чуе, да ги спаси. Припомних си риданията на Ана, напомнящи жалостивото скимтене на малко коте, както и застиналия страх в очите на Пърл. Да, те не можеха да живеят тук, но защо баща ми позволяваше да се отнасят толкова брутално с тях? Никой не заслужаваше да умре така, дори и чудовищата. Защо просто не ги прогониха от града?

Деймън коленичи, а аз се спуснах към него. Катрин лежеше по гръб. Ръцете и краката й бяха здраво овързани с въжета. Сигурно въжетата са били покрити с върбинка, защото където се бяха впили в кожата й, имаше ужасни обгаряния. Кожена маска скриваше лицето й, а по косата й имаше засъхнала кръв.

Останах отзад, защото не желаех да я докосвам, нито дори да я поглеждам, докато Деймън я освобождаваше от намордника. Щом го махна, не можах да не видя зъбите й, острите й кучешки зъби, истинската й същност, изпъкваща както никога досега. Но Деймън я изпиваше с очи, сякаш изпаднал в транс. Отметна нежно косата от лицето й и бавно се наведе, за да я целуне по устните.

— Благодаря — промълви Катрин простичко. Това беше. И когато видях как пръстите на Катрин погалиха косата на Деймън, как той се разплака, заровил глава на рамото й, разбрах, че това е истинска любов. Докато двамата се изпиваха с погледи, измъкнах ножа от джоба си и започнах внимателно да срязвам въжетата, с които бе омотано тялото й. Работех бавно и предпазливо, защото знаех, че всеки по-силен натиск върху въжетата може да й причини още болка.

— Побързай! — прошепна ми Деймън, приседнал на пети, докато ме наблюдаваше как се справям.

Освободих едната й ръка, после и другата. Катрин въздъхна колебливо и разтърси раменете си, сякаш да провери дали още могат да й служат.

— Помощ! — изплака една бледа, слаба жена, която не познавах. Беше се свила в дъното на фургона.

— Ще се върнем — излъгах забързано, като опит да я успокоя. Разбира се, че нямаше да се върнем. Деймън и Катрин трябваше да избягат, а аз… е, аз бях длъжен да им помогна.

— Стефан? — попита Катрин с изнемощял глас, като се изправи на крака. Деймън тутакси се спусна към нея и подхвана нежното й тяло.

В този миг чух стъпки край фургона.

— Избягали са! — провикна се един от полицаите. — Трябва ни подкрепление. Някой е проникнал във фургона!

— Бягайте! — извиках, като изтласках Деймън и Катрин в посока, обратна на тази, от която се чуваше гласът на полицая.

— Никой не е избягал! Всичко е чисто! — провикнах се в мрака с надеждата тези хора да ми повярват, докато скачах от фургона.

Видях как се взриви барут, още преди да чуя изстрел. Оглушителна звукова вълна се разнесе в нощния въздух, бързо последвана от още един гръмотевичен изстрел. Сърцето ми се качи в гърлото и аз заобиколих тичешком фургона, макар че вече знаех какво ще видя.

— Деймън! — изкрещях. Той лежеше на земята. Кръв се лееше от корема му. Разкъсах ризата си и натиках парчето от ленен плат в раната, за да спра кръвоизлива. Знаех, че нямаше да помогне, но продължавах да притискам парчето плат към тялото му. — Не затваряй очи, братко. Остани с мен.

— Не… Катрин. Спаси нея… — простена Деймън и главата му се люшна върху мократа земя. Обезумял, вдигнах очи към гората. Двама полицаи тичаха към нас, а Джонатан Гилбърт ги следваше по петите.

Изправих се и в следващия миг тялото ми бе поразено от експлозивния, разкъсващ, агонизиращо болезнен удар на куршум. Усетих как гърдите ми експлодираха, усетих как студеният нощен въздух изсвистя покрай тялото ми, докато падах назад, върху моя брат. Разтворих очи и ги вперих в луната, а сетне всичко потъна в мрак.

Когато отново отворих очи, знаех, че съм мъртъв. Но тази смърт не беше като смъртта от кошмарите ми, с черна празнота наоколо. Вместо това можех да доловя далечния мирис на огън, да усетя грубата земя под тялото си, както и ръцете си, отпуснати покрай тялото. Но не усещах никаква болка. Не чувствах нищо. Чернотата ме бе обгърнала по такъв странен начин, че дори беше успокояващо. Това ли беше адът? Ако беше така, то по нищо не приличаше на ужаса и хаоса от миналата нощ. Беше тихо и спокойно.