Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Още бренди, Джонатан? Подправено с върбинка. Не че вече има за какво да се тревожим — каза баща ми и думите му отекнаха ясно навън.

— Благодаря ти, Джузепе. И благодаря, че ме покани тук. Осъзнавам колко много неща са на главата ти — отвърна Джонатан със сериозен тон, когато пое чашата от ръката на баща ми. Забелязах загрижеността, изписана по лицето му и сърцето ми се сви, като си припомних как лицето му се сгърчи, когато научи ужасната истина за Пърл.

— Да. И аз благодаря за разбирането — кимна баща ми, но интонацията му издаваше, че не желае повече да мисли за това. — Най-важното е, че сложихме край на тази тъжна глава в историята на нашия град. Има едно последно нещо, което искам да направя за синовете си. Не искам последните потомци на фамилията Салваторе да останат в историята като симпатизанти на демоните. — Баща ми се прокашля. — И така, край Уилоу Крийк е избухнала битка, когато група бунтовници северняци нападнали лагера на Конфедерацията — заговори той със звучния си баритон, все едно разказваше интересна история.

— И Стефан и Деймън се скрили в гората, за да проверят дали няма да открият някой от нападателите, и в този момент… — продължи Джонатан вместо него.

— И в този момент те били трагично убити, също като онези двайсет и трима граждани, достойно загинали за своята родина и своята вяра. Това беше забележителна победа на Конфедерацията, но с цената на загубата на живота на невинни хора — довърши баща ми, като извиси глас, сякаш за да убеди сам себе си в историята, която бе съчинил.

— Да. Ще поговоря с Хейгърти за издигането на подобаващ паметник. Нещо като знак на признателност, за ознаменуване на този ужасен период от историята на града ни — промърмори Джонатан.

Надигнах се на колене и надникнах предпазливо от ъгъла на прозореца. Видях как баща ми кимна, изпълнен с доволство. Ледена тръпка пропълзя по вените ми. Значи това ще се знае след смъртта ми — ще ме помнят като убит от банда разпасани войници. Сега бях убеден, че повече от всякога се налага да поговоря с баща ми. Той трябваше да чуе цялата истина, да бъде наясно, че двамата с Деймън не сме били симпатизанти, че проблемът можеше да бъде разрешен без толкова много кръвопролития и насилие.

— Но, Джузепе…? — понечи да попита Джонатан, като отпи солидна глътка от чашата си.

— Да, Джонатан?

— Това е триумфален момент в историята на нашия град. Вампирите са унищожени, телата им се превърнаха в прах. Прочистихме града от тази напаст и благодарение на изгарянето на църквата, това зло никога няма да се върне обратно. Трябваше да направим труден избор, да проявим героизъм, но победихме. Това е наследството, което ще остане след нас — заяви убедено Джонатан и с решителен замах затвори бележника си.

Баща ми кимна и пресуши чашата си, след което се надигна.

— Благодаря ти — каза и му протегна ръка. Видях как двамата мъже си стиснаха ръцете, след което проследих отдалечаването на Джонатан сред сенките в къщата. Само миг по-късно чух как каретата му беше впрегната и конете потеглиха. Пропълзях до ръба на живия плет. Изправих се и коленете ми изпукаха, преди да премина през вратата и да вляза в къщата, която някога беше моят дом.

Запромъквах се през къщата, като се свивах от страх всеки път, когато кракът ми натиснеше някоя разхлабена дъска на пода или скърцащи дъски в някой ъгъл. По светлината, достигаща откъм далечния край на къщата, предположих, че баща ми е напуснал всекидневната и се е оттеглил в кабинета си, несъмнено, за да запише в дневника си версията си за случилото се, която бе измислил с помощта на Джонатан. Спрях се до рамката на вратата и останах за кратко загледан в него. Косата му беше бяла като сняг. Видях по ръцете му издайнически петна, признаци на старостта. Въпреки лъжите, които преди малко бях чул, сърцето ми се изпълни със съчувствие. Животът му съвсем не беше лесен. След като беше погребал жена си, сега трябваше да погребе и двамата си сина.

Пристъпих с една крачка към него и баща ми рязко изправи глава.

— Мили Боже… — ахна, изпусна писалката си и тя изтрака на пода.

— Татко — заговорих, като протегнах ръце към него. Той се изправи. В очите му се стрелна див блясък.

— Всичко е наред — продължих с нежен тон. — Искам само да поговоря с теб.

— Ти си мъртъв, Стефан — отрони баща ми бавно, като все още ме зяпаше с отворена уста.

Поклатих глава.

— Каквото и да си мислиш за Деймън и мен, трябва да знаеш, че ние не сме те предали.