Л. Смит: Началото (Книга първа)

— Може ли да повървя малко с теб? — попита Катрин и размаха слънчобрана си.

Двамата закрачихме един до друг надолу по алеята. Аз постоянно се озъртах, питайки се защо тя не се притеснява да се разхожда с мъж без придружител. Може би защото беше сираче и съвсем сама на този свят. Каквато и да бе причината, бях благодарен.

Изви се лек полъх на вятъра и аз вдъхнах лимонено джинджифиловото ухание на Катрин. Имах чувството, че бих могъл да умра от щастие в същия този миг. Самото й присъствие, толкова близо до мен, ми напомняше, че на този свят съществуват красота и любов, макар и недостижими за мен.

— Мисля, че ще те наричам Мълчаливия Стефан — промълви девойката, докато вървяхме през дъбовите дървета, бележещи границата между Мистик Фолс и отвъдните плантации и имения.

— Съжалявам… — подех, боейки се, че съм й също толкова скучен, както Розалин на мен. — Просто тук в Мистик Фолс не идват много външни хора. Трудно е да говориш с някой, който не е запознат с цялата ни история. Предполагам, че не искам да те отегча. Сигурен съм, че след Атланта, Мистик Фолс ти се струва доста тихо място. — Засрамих се веднага, щом изрекох думите. Родителите й бяха умрели в Атланта, а аз си бъбря, сякаш там бе водила някакъв вълнуващ и интересен живот. — Не искам да кажа, че си намирала Атланта вълнуваща или че не би се радвала да заминеш някъде надалеч и да се махнеш от всичко.

Катрин се усмихна.

— Благодаря ти, Стефан. Това беше много мило. — По тона й съвсем ясно си личеше, че не желае повече да се задълбочава по темата.

Повървяхме още известно време в мълчание. Аз вървях с по-малки крачки, за да не изостава Катрин. Тогава, дали случайно или преднамерено, пръстите й докоснаха ръката ми. Бяха студени като лед, дори в горещия и задушен летен ден.

— Казвам го само, за да го знаеш — рече тя, — нищо в теб не ми се струва скучно.

Сякаш в тялото ми избухна пожар. Извърнах се към пътя, все едно се опитвах да намеря най-добрия маршрут, ала всъщност исках да скрия пламналото си лице от красивата си спътница. Пръстенът в джоба ми натежа още повече.

Обърнах се отново с лице към Катрин, за да й кажа… ами, не бях сигурен какво. Ала тя вече не беше до мен.

— Катрин? — извиках и засенчих с длан очите си от слънцето, очаквайки да чуя мелодичния й смях да се извиси над храстите край пътя. Но до мен долетя единствено ехото от собствения ми глас. Тя бе изчезнала.

Същият ден не посетих семейство Картрайт. Вместо това, след като огледах пътеката и претърсих наоколо, изминах на бегом почти трите километра обратно до имението, ужасен, че по някакъв начин Катрин е била завлечена в гората от невидима ръка — може би от същото създание, което тероризираше околните плантации.

Но когато пристигнах у дома, я заварих да се полюшва на стола на верандата, докато бъбреше с прислужницата си и отпиваше лимонада. Кожата й беше бледа, а очите — зареяни замечтано, сякаш никога през живота си не беше бягала. Как се бе върнала толкова бързо в къщата за гости? Исках да отида при нея и да я попитам, но се въздържах. Сигурно щях да прозвуча като луд, имайки предвид обърканите мисли, които се лутаха в главата ми.

В този миг Катрин вдигна глава и засенчи очите си.

— Върнал си се толкова бързо? — извика, сякаш изненадана да ме види. Аз кимнах безмълвно, а тя се надигна от стола и влезе грациозно в малката къща.

Образът на красивото й усмихнато лице продължаваше да ме преследва и на следващия ден, когато отидох да посетя Розалин. Беше по-лошо дори от първото ми гостуване. Госпожа Картрайт седеше на дивана до мен и всеки път, щом се размърдвах, очите й заблестяваха, сякаш очакваше всеки миг да извадя годежния пръстен и да го връча на дъщеря й. Аз смотолевих няколко въпроса за Пени, за кученцата, които бе родила през юни и се поинтересувах докъде е стигнала Хонория Фелс, градската шивачка, с розовата рокля на Розалин. Но колкото и да се стараех, исках единствено да измисля някакво извинение, за да си тръгна и да отида да видя Катрин.

Накрая измърморих, че не бих желал да се прибирам по тъмно. Според Робърт имало още три убити животни, включително коня на Джордж Брауър, при това точно пред аптеката. Почти се почувствах виновен, когато госпожа Картрайт ме изпроводи притеснено от къщата до каретата, все едно отивах на битка, а не ме очакваха три километра път до вкъщи.

Когато пристигнах в имението, сърцето ми се сви от разочарование, защото никъде не зърнах Катрин. Тъкмо се канех да се отправя към конюшнята, за да среша Мезаноте, когато от отворените прозорци на кухнята в голямата къща до мен долетяха гневни гласове.