Л. Смит: Началото (Книга първа)

— Може някое скитащо куче да ги е убило — предположих, като махнах нетърпеливо с ръка, повтаряйки това, което бях чул баща ми да казва на Робърт миналата седмица. Изви се вятър и конете нервно затропаха с крака.

— Е, тогава се надявам някои от тези скитащи кучета да не ти налети, докато яздиш сам всеки ден. — С тези думи Робърт закрачи към пасището.

Влязох в тъмната, прохладна конюшня. Равномерното дишане и пръхтене на конете тутакси ми подейства успокоително. Откачих четката на Мезаноте от стената и започнах да вчесвам гладката й, черна като въглен козина. Тя изцвили одобрително.

Точно в този момент вратата на конюшнята се отвори и влезе баща ми. Висок и едър мъж, той излъчваше такава сила и авторитет, че лесно стряскаше всеки, озовал се на пътя му. Лицето му бе прорязано от бръчки, които само засилваха властното му присъствие. Въпреки горещината бе облечен в официално утринно сако.

— Стефан? — извика баща ми и огледа конюшнята. Макар че живееше от години във Веритас, навярно само няколко пъти бе стъпвал в конюшнята. Предпочиташе конят му да го чака оседлан и готов пред вратата.

Подадох глава от клетката на Мезаноте.

Баща ми се запъти към задната част на конюшнята. Огледа ме от главата до петите и аз внезапно се засрамих, задето ме вижда потънал в пот и прах.

— За тази цел имаме коняри, момчето ми.

— Зная — промърморих, почувствал, че за пореден път съм го разочаровал.

— Има си време и място, когато да се забавляваш с конете. Но идва моментът, когато едно момче трябва да престане с игрите и да стане мъж. — Баща ми плесна силно Мезаноте по задницата. Кобилата изпръхтя и отстъпи назад.

Стиснах челюсти, готов да изслушам поредната му лекция как, когато бил на моите години, пристигнал от Италия във Вирджиния само с дрехите на гърба си. Как открил и купил малко парче земя от четири декара, превръщайки го в имението Веритас, което в момента се разпростираше на осемстотин декара. Как му дал името veritas, което на латински означава истина, защото научил, че докато човек търси истината и се бори с лъжата, не се нуждае от нищо друго в живота си.

Баща ми се облегна на вратата на клетката.

— Розалин Картрайт ще отпразнува шестнайсетия си рожден ден. Търси си съпруг.

— Розалин Картрайт? — повторих. Когато бяхме на дванайсет години, Розалин бе заминала в частно девическо училище в Ричмънд и не я бях виждал от векове. Тя беше невзрачно момиче с пепеляворуса коса и кафяви очи и доколкото изобщо си я спомнях, винаги бе облечена в кафяви рокли. Никога не сияеше и не се смееше като Клементайн Хавърфорд, нито беше свежа и кокетна като Амилия Хок, нито остроумна и палава като Сара Бренан. Тя беше просто една сянка някъде в дъното, задоволяваща се да ни следва в детските ни приключения, но никога да ги води.

— Да, Розалин Картрайт. — Баща ми ме удостои с една от редките си усмивки, когато ъгълчетата на устните му се повдигаха съвсем леко забележимо, и някой, който не го познаваше, би си помислил, че му се подиграва. — Двамата с баща й разговаряхме и стигнахме до извода, че това е идеален съюз. Тя винаги много те е харесвала, Стефан.

— Не знам дали двамата с Розалин Картрайт си подхождаме — промърморих, имайки усещането, че студените стени на конюшнята се затварят около мен. Разбира се, веднага се досетих, че баща ми и господин Картрайт са разговаряли. Господин Картрайт беше собственик на банката в града; ако баща ми се сроди с него, ще му бъде много по-лесно да разшири Веритас. А щом двамата са разговаряли, значи все едно бе решено с Розалин да станем съпрузи.

— Разбира се, че не знаеш момче! — избухна в смях баща ми и ме потупа силно по гърба. Беше в удивително приповдигнато настроение. Моето обаче, с всяка негова дума се помрачаваше все повече. Стиснах очи, надявайки се всичко да се окаже само лош сън. — Нито едно момче на твоята възраст не знае кое е добро за него. Тъкмо заради това трябва да ми вярваш. Следващата седмица организирам тържествена вечеря, за да отпразнуваме бъдещия ви съюз. А междувременно иди да я посетиш. Опознай я. Прави й комплименти. Накарай я да се влюби в теб — довърши баща ми, взе ръката ми и пъхна една кутийка в дланта ми.

Ами аз? Ами ако аз не искам тя да се влюби в мен? , исках да кажа. Но не го сторих. Вместо това тикнах кутийката в джоба си, без да погледна съдържанието й, и отново се заех да вчесвам Мезаноте. Но забих толкова грубо четката, че тя изпръхтя недоволно и отстъпи назад.

— Радвам се, че си поговорихме, синко — кимна баща ми.