Л. Смит: Началото (Книга първа)

Бъдещата ми годеница се изчерви. Аз се размърдах притеснено на ръба на стола, усещайки острите ръбове на кутийката с бижуто, пъхната в задния ми джоб. Миналата нощ, когато сънят бягаше от очите ми, го погледнах. Тутакси го познах. Представляваше пръстен с изумруд, опасан от диаманти, изработен от най-прочутия бижутер във Венеция, който майка ми носеше до деня на смъртта си.

— И така, Стефан, какво мислиш за розово? — попита Розалин, изтръгвайки ме от спомените.

— Съжалявам, какво? — примигнах объркано.

Госпожа Картрайт ме стрелна раздразнено.

— Розово. За вечерята следващата седмица. Много мило от страна на баща ти да я организира — промълви Розалин с пламнало лице, забила поглед в пода.

— Мисля, че розовото ще ти стои прекрасно. Всъщност ще бъдеш най-красивата, каквото и да облечеш — заявих вдървено като актьор, декламиращ репликите си от пиеса.

Госпожа Картрайт ми се усмихна одобрително. Кучето изтича при нея и скочи на възглавницата до лакътя й. Тя го погали по козината.

Внезапно стаята ми се стори гореща и задушна. Тежките ухания на парфюмите на госпожа Картрайт и Розалин ме замаяха. Погледнах крадешком към античния часовник в ъгъла, явно принадлежал на някой от дядовците в семейството. Бях прекарал тук петдесет и пет минути, а ми се струваха като петдесет и пет години.

Изправих се. Краката ми трепереха, а коленете ми се огъваха.

— Беше ми много приятно да ви гостувам, госпожо Картрайт и госпожице Картрайт, но не бих искал да ангажирам целия ви следобед.

— Благодаря ти — кимна госпожа Картрайт, без да става от дивана. — Мейси ще те изпрати. — Повдигна брадичка към прислужницата си, която дремеше над плетката.

Когато излязох от къщата, въздъхнах облекчено. Хладният въздух подейства приятно върху влажната ми кожа и бях щастлив, че кочияшът не ме чакаше; трите километра пеша до дома щяха да прояснят главата ми. Слънцето бе започнало да залязва зад хоризонта, а във въздуха се носеше сладкото ухание на орлови нокти и жасмин.

Докато се изкачвах по хълма, погледнах към Веритас. Нежни лилии цъфтяха в големите декоративни вази от двете страни на пътеката към входната врата. Високите бели колони на верандата сияеха в оранжево под лъчите на залязващото слънце, в далечината проблясваха огледално гладките води на езерото, а до мен долитаха виковете и смеховете на децата, играещи близо до помещенията за слугите. Това беше моят дом и аз го обичах.

Ала не можех да си представя да го споделям с Розалин. Пъхнах ръце в джобовете на панталоните си и изритах гневно един камък на завоя на пътя.

Спрях се, когато стигнах до алеята, виеща се пред къщата, където бе спряла непозната карета. Загледах се с любопитство в нея — рядко имахме посетители когато един белокос кочияш скочи от мястото си отпред и отвори вратата. Оттам се показа красива, бледа жена с водопад от тъмни къдрици. Беше облечена в бяла рокля, а тънката й талия бе пристегната с копринена панделка в прасковен цвят. Шапка в същия цвят бе кацнала на главата й, засенчвайки очите и.

Сякаш усетила втренчения ми поглед, жената се обърна. Неволно ахнах. Тя беше повече от красива, беше невероятна. Дори от разстоянието от десетина метра видях как тъмните й очи проблеснаха, а розовите й устни се извиха в лека усмивка. Тънките и пръсти докоснаха медальона със синя камея около шията и аз неволно си представих нежния им допир върху кожата си.

Сетне тя отново се извърна, а от каретата, шумолейки с полите си, слезе друга жена, навярно нейната прислужница.

— Здравей! — извика непознатата.

— Здравей… — изграчих аз. Поех дълбоко дъх и в ноздрите ми нахлу силното ухание на джинджифил, примесено с лимон.

— Аз съм Катрин Пиърс. А ти си? — попита тя с игрива нотка в гласа. Сякаш знаеше, че езикът ми се е вързал на фльонга пред красотата й. Не знаех дали да се чувствам засрамен или благодарен, задето тя е по ела инициативата за представянето.

— Катрин — повторих бавно, докато си спомнях. Татко ми бе разказал историята на един приятел на негов приятел от Атланта. Съседите му загинали, когато домът му бил обхванат от пожар по време на обсадата на генерал Шърман, а единствената оцеляла била шестнайсетгодишна девойка, която нямала близки. Баща ми веднага предложил да приюти момичето в някогашната пристройка за карета, сега преустроена в къща за гости. Всичко звучеше много тайнствено и романтично и докато баща ми го разказваше, видях в очите му задоволство от идеята да се прояви като спасител на това младо сираче.