Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Обичам те — прошепна, заровила лице в грубия му вълнен пуловер.

Усети как тялото му потръпна.

— Елена — промълви отново той с нотка на отчаяние.

Тя вдигна глава.

— Какво лошо има в това? Защо да има нещо лошо, Стефан? Не ме ли обичаш?

— Аз… — Погледна я безпомощно. В същия миг чуха гласа на госпожа Флауърс, която ги викаше от дъното на стълбите.

— Момче! Момче! Стефан! — Прозвуча така, сякаш удряше с обувка по перилото.

— По-добре да видя какво иска — въздъхна Стефан. Отдръпна се от нея с безизразно лице.

Останала сама, Елена скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. В стаята беше толкова студено. Помисли си, че би трябвало да има камина с горящ огън, докато погледът й обхождаше разсеяно помещението и най-сетне се спря върху махагоновия скрин, който бе оглеждала предната вечер.

Ковчежето.

Погледна към затворената врата. Ако Стефан се върне и я хване… Тя наистина не биваше… Но вече пристъпваше към ковчежето.

Спомни си за жената на Синята брада 8 8 Народна приказка, преразказана от Шарл Перо. — Бел.прев. . Любопитството я бе убило. Но пръстите й вече бяха върху железния капак. Сърцето й биеше лудо, когато го отвори.

В полутъмната стая отначало ковчежето й се стори празно и Елена се засмя нервно. Какво очакваше да намери? Любовни писма от Каролайн? Окървавен кинжал?

Тогава видя тънка ивица коприна, сгъната многократно и сложена в ъгъла. Извади я и прокара пръсти по нея. Беше тъмнорозовата панделка, която бе изгубила на втория ден от началото на учебната година.

О, Стефан. В очите й запариха сълзи, а сърцето й се преизпълни с любов.

Толкова отдавна? Ти се интересуваш от мен толкова отдавна? О, Стефан, обичам те…

Няма значение, че не можеш да ми го кажеш. Отвън се чу шум, тя сгъна бързо панделката и я върна в ковчежето. После се обърна към вратата, примигвайки, за да скрие напиращите сълзи.

Няма значение, че точно сега не можеш да го изречеш. Аз ще го казвам и за двама ни. А някой ден и ти ще се научиш.

7 октомври, около 8 ч. сутринта

Мило дневниче,

Пиша това в час по тригонометрия и се надявам госпожица Халпърн да не ме види.

Миналата нощ нямах време да пиша, въпреки че много ми се искаше. Вчера беше един лудешки и объркан ден, също както и нощта на годишния бал. Но докато седях тази сутрин в училище, почти имах чувството, че всичко, случило се през този уикенд, е било само сън. Лошите неща бяха наистина ужасни, но добрите бяха безкрайно хубави, много хубави.

Няма да повдигна обвинение срещу Тайлър. При все това той е отстранен временно от училище и от футболния отбор. Също и Дик, задето се е напил на бала. Никой не го казва, но аз мисля, че много хора смятат, че той е виновен за случилото се с Вики. Вчера сестрата на Бони видяла Тайлър в болницата и каза, че и двете му очи били насинени, а цялото му лице било лилаво. Не мога да спра да се тревожа какво ще стане, когато двамата с Дик се върнат в училище. Сега повече от всякога имат причина да мразят Стефан.

Което отново ме връща към Стефан. Когато тази сутрин се събудих, първата мисъл, която ми хрумна и ме изплаши, беше: „Ами ако всичко това не е истина? Ако никога не се е случвало или ако той е размислил?“ Леля Джудит се разтревожи на закуска, защото отново не можах да хапна нищо. Но когато отидох на училище, го видях в коридора пред кабинета. Двамата само се погледнахме. И тогава се уверих. Миг преди да се обърне, той се усмихна, някак си срамежливо. Тогава разбрах също, че той беше прав — по-добре на публично място да стоим далеч един от друг, не и ако не искаме да зарадваме клюкарите.

Ние определено сме заедно. Сега ще трябва да намеря начин да го обясня на Жан-Клод. Ха-ха.

Това, което не разбирам, е защо Стефан не е щастлив за нас двамата като мен. Когато сме заедно, усещам какво чувства, зная колко много ме иска, колко ме обича, когато ме целува, у него има почти отчаян глад, сякаш иска да изсмуче душата от тялото ми. Все едно е черна дупка.

Все още 7 октомври, около 2 ч. следобед

Наложи се да прекъсна за кратко писането в дневника, понеже госпожица Халпърн ме хвана. Дори започна да чете на всеослушание това, което бях написала, но почти веднага престана, предполагам, че заради деликатните теми, на които бях посветила последните си редове, тя се притесни и очилата й се замъглиха, явно не остана много доволна от прочетеното. А пък аз сега съм толкова щастлива, че не ме трогват второстепенните грижи като това дали ще ме скъсат на изпита по тригонометрия.