Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Ти си част от това! Ти си самият дявол! — изкрещя истерично тя към Елена. — Дръжте я далеч от мен.

Елена се слиса.

— Вики! Дойдох само да попитам…

— Мисля, че е по-добре да си вървите. Оставете ни сами. — Госпожа Бенет прегърна закрилнически дъщеря си. — Не виждате ли какво й причинявате?

Смутена, Елена напусна стаята, а Бони и Мередит я последваха.

— Сигурно е от лекарствата — заговори Бони, когато излязоха от къщата. — Тя направо откачи.

— Забеляза ли ръцете й? — обърна се Мередит към Елена. — Когато се опитвахме да я усмирим, стиснах едната й ръка. Беше студена като лед.

Елена поклати недоумяващо глава. Всичко това нямаше никакъв смисъл и тя нямаше намерение да позволи да й развали деня. Не. Опита се отчаяно да измисли нещо, което да заличи преживяното, да й помогне да възвърне щастливото и безгрижно настроение.

— Сетих се какво ще направим — заяви тя. — Ще отидем в пансиона.

— Какво?

— Казах на Стефан да ми се обади днес, но защо вместо това ние не отидем до пансиона? Не е много далеч оттук.

— Около двадесетина минути пеша — уточни Бони със светнало лице. — Най-после ще можем да видим квартирата му.

— Всъщност — поде Елена — си мислех, че вие двете може да чакате на долния етаж. Е, аз ще го видя само за няколко минути — побърза да се оправдае, когато двете й приятелки я погледнаха. Наистина може би беше странно, но тя все още не искаше да дели Стефан с никого. Той беше новост в живота й, почти като тайна.

Те почукаха на полираната дъбова врата и госпожа Флауърс им отвори. Беше дребна и сбръчкана жена с учудващо живи черни очи.

— Ти трябва да си Елена. Видях ви със Стефан да излизате снощи и той ми каза името ти, когато се прибра.

— Видели сте ни? — учуди се Елена. — Аз пък не ви видях.

— Не, не си — захили се госпожа Флауърс. — Какво мило момиче си, скъпа — добави. — Много красиво. — И погали Елена по лицето.

— Хм, благодаря — смутено промърмори Елена. Никак не й хареса как тези птичи очи се вторачиха в нея. Премина покрай госпожа Флауърс и се насочи към стълбата. — Стефан вкъщи ли е?

— Трябва да е тук, освен ако не е излетял от покрива! — пошегува се госпожа Флауърс и отново се ухили. От учтивост и Елена се засмя.

— Ще останем долу при госпожа Флауърс — извика Мередит на Елена, докато Бони насмешливо завъртя очи. Елена прикри усмивката си, кимна и пое нагоре по стъпалата.

Каква странна стара къща, каза си отново тя, докато поемаше по втората стълба, водеща към стаята на Стефан. Гласовете от долния етаж се чуваха тук по-слабо, а като се заизкачва по стъпалата, стихнаха напълно. Сега тя бе обгърната от тишина и докато стигна до вратата в слабо осветения коридор, я обзе подозрението, че се е озовала в съвсем друг свят. Почукването й на вратата отекна много плахо. „Стефан?“ Отвътре не се чу нищо, ала в следващия миг вратата внезапно се разтвори. Днес всички май изглеждат бледи и изтощени , помисли си Елена. Но след секунда се озова в прегръдките му.

Ръцете му се сключиха конвулсивно около нея.

— Елена, ох, Елена…

После той се отдръпна назад. Изглеждаше точно както предишната вечер. Елена усети как между тях отново зейна бездна, като видя хладния му предпазлив поглед.

— Не — изтърси тя, без да осъзнава, че го е изрекла на глас. — Няма да те пусна. — И притегли устните му към своите.

За миг той остана безмълвен, сетне потръпна и устните му се впиха в нейните с изгарящ плам. Пръстите му се заровиха в косите й. Всичко около Елена се завъртя. Нищо вече не съществуваше, освен Стефан, нищо, освен усещането за ръцете му, които я обгръщаха, нищо, освен огъня на устните му, пиещи нейните.

След няколко минути или няколко века те се разделиха, и двамата треперещи. Но погледите им останаха сплетени и Елена забеляза, дори и при толкова оскъдната светлина в стаята, че очите на Стефан са прекалено разширени. Той изглеждаше необикновено смутен, а устата му — тази негова уста! — беше подпухнала.

— Мисля, че ще е по-добре да сме по-внимателни, когато правим това — изрече той и тя долови в интонацията му усилието да се контролира.

Елена кимна, все още замаяна. Не бива да го правим на публично място, помисли си тя. И не когато Бони и Мередит чакат на долния етаж. Не и ако не са съвсем сами, освен…

— Но ти можеш само да ме прегърнеш — рече момичето.

Колко странно, че след тази огромна страст, която изпитваше, тя все пак се чувстваше толкова сигурна, толкова спокойна в прегръдките му.