Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Ще преживее една вечер без теб — заяви грубо Бони. — Ако започнеш да говориш с него, ще забравиш да си тръгнеш, а аз бих искала да се прибера вкъщи навреме за вечеря.

— Здравейте, господин Шелби — поздрави Елена портиера, който продължаваше да чака търпеливо. За нейна изненада мъжът затвори едното си око и й смигна със сериозно изражение. — Къде е Мередит? — додаде тя.

— Тук — разнесе се глас зад нея и приятелката й се появи, понесла кашон, пълен с папки и бележници. — Взех някои неща от шкафчето ти.

— Това ли сте вече всички? — попита господин Шелби. — Добре, момичета, затворете и заключете добре вратата, така че никой да не може да влезе.

Бони, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, се спря.

— Сигурен ли сте, че някой вече не е влязъл вътре? — попита предпазливо.

Елена я тласна по гърба между лопатките.

— Побързай — изимитира я грубо тя, — че искам да се прибера навреме у дома за вечеря.

— Няма никой вътре — увери ги господин Шелби и засука мустак. — Но вие, момичета, викайте, ако искате нещо. Аз ще съм наблизо.

Вратата се затръшна зад тях със звук, който отекна с някаква странна безвъзвратност.

— Хайде на работа — въздъхна примирено Мередит и остави кашона на пода.

Елена кимна и огледа просторния празен салон. Всяка година ученическият комитет използваше Къщата на духовете за събиране на средства. През последните две години Елена, Бони и Мередит бяха в комитета по украсата, но съвсем различно бе да си председател. Трябваше да взима решения, които щяха да касаят всички, а тя дори не можеше да разчита на направеното през изминалите години.

Къщата на духовете обикновено се устройваше в склада за дървен материал, но поради нарастващото безпокойство в града бе решено, че в гимнастическия салон ще е по-безопасно. За Елена това означаваше да се проектира наново целия вътрешен дизайн, а до Хелоуин оставаха по-малко от три седмици.

— Тук наистина е доста зловещо — рече тихо Мередит. Наистина имаше нещо притеснително да са сами в големия затворен салон, помисли си Елена. Когато заговори, несъзнателно сниши гласа си.

— Хайде първо да го измерим — предложи тя и момичета пристъпиха навътре в помещението. Стъпките им отекваха глухо.

Трите се разположиха на една от скамейките с химикалки и бележници в ръце. Елена и Мередит разглеждаха скиците от предишните години, докато Бони гризеше химикалката си и се озърташе замислено.

— Ето това е гимнастическият салон. — Мередит показа набързо надрасканата скица в бележника си. — А оттук ще влизат хората. Може да поставим Кървавия труп в края… Между другото, кой ще бъде Кървавият труп тази година?

— Мисля, че треньорът Лиман. Миналата година свърши чудесна работа, а и поддържа в отлична форма момчетата от футболния отбор. — Елена посочи към скицата. — Добре, ще разделим това тук и ще направим Средновековната кула за мъчения. Когато излязат оттам, ще се озоват право в Стаята с оживелите мъртъвци…

— Мисля, че трябва да имаме друиди — обади се рязко Бони.

— Да имаме какво? — попита Елена, а после, когато Бони започна да крещи „дру-и-ди“, махна с ръка. — Добре, добре, спомних си. Но защо?

— Защото те са измислили Хелоуин. Наистина. Отначало бил един от техните религиозни празници, по време на който запалвали огньове и си слагали репи с издълбани лица върху тях, за да гонят злите духове. Вярвали са, че това е денят, в който границата между живите и мъртвите е най-малка. Освен това те са били зловещи, Елена. Принасяли са човешки жертви. Треньорът Лиман може да е нашата жертва.

— Всъщност идеята никак не е лоша — оживи се Мередит. — Кървавият труп може да бъде принесен в жертва. Нали се сещате, върху каменен олтар със забит в гърдите нож и локви кръв наоколо. И когато се приближиш до него, той внезапно се изправя.

— И със сигурност ще получиш сърдечен удар — измърмори Елена, но трябваше да признае, че идеята беше наистина добра, определено плашеща. Призля й само дори като си помисли за това. Всичката тази кръв… но всъщност щеше да бъде само червен сироп.

Останалите момичета също бяха притихнали. Откъм вратата на мъжките съблекални се чуваше звук на течаща вода, отваряне и затваряне на шкафчета, неясни викове.

— Тренировката е свършила — отбеляза Бони. — Навън сигурно се е стъмнило.

— Да, и Нашият герой в момента се къпе. — Мередит повдигна вежди към Елена. — Искаш ли да надникнеш?

— Искам — полу на шега отвърна Елена. Изведнъж настроението в салона се помрачи. Точно в този момент тя наистина искаше да види Стефан, да бъде с него.