Изабел Абеди - Луциан

Виждаш, не знам как да продължа.

Тралала, не знам къде съм, не знам как да продължа…

I eat my shorts.

Take care,

От: Сузана Росман susanna-rossmann@gmx.de

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 19:55

До: Ребека Волф

Относно: Днес е ТВОЯТ рожден ден!

Happy birthday, Беки, Баща ти ми каза, че днес те изписват от клиниката.

Той твърди, че най-лошото е минало, но все още не говориш.

Засега ще престана да ти пиша и твърдо вярвам, че ще ми се обадиш по някое време.

И че няма да ме забравиш.

Надявам се да си получила подаръка ми за рождения ти ден.

С вечна обич,

От: Марияне Волф

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 07:45

До: Ребека Волф

Относно: Всичко най-хубаво.

Всичко най-хубаво по случай рождения ти ден, Вълче.

Толкова съм щастлива, че си отново при баща си. Така ми се иска и аз да бъда при теб. Но разбирам, че не искаш да ме виждаш. Обичам те.

От: Патриция Варгас patrizia-vargas@web.de

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 14:20

До: Ребека Волф

Относно: Пожелания

Мила Ребека,

Поздравявам те и ти желая всичко най-хубаво!

От: Себастиан Голдман

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 20:09

До: Ребека Волф

Относно: подарък за рождения ти ден.

Днес летях с балон над Хамбург.

Ти беше с мен.

Happy birthday, Becky,

От: Ребека Волф rebeccaWolff@web.de

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 23:30

Относно: мейли

Мила Сузи, мили Себастиан, мила Врабец,

Току-що проверих пощата си.

Благодаря ви, че ви има.

Обичам ви.

В следващия мейл ще пиша повече.

От: Ребека Волф rebeccaWolff@web.de

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 23:35

До: Димитриос Арванитис

Относно: твоят мейл.

Хай, Димо̀,

Благодаря ти за мейла

От: Ребека Волф rebeccaWolff@web.de

Изпратено: понеделник, 16 февруари 2009, 23:37

До: Аарон Миделехауве

Относно: моето мнение.

Хай, Аарон,

По повод домашното от Тайгър: I have no fucking opinion about this. (Вече е малко късно за предаване на това домашно, но ти можеш да го дадеш и по-късно.)

Поздрави

Първият човек, с когото говорих след дванайсет седмици и три дена, беше малката ми сестричка.

Тъкмо бях свалила слушалките от ушите си, когато чух тихичко хленчене пред вратата. Песента от мейла на Себастиан се повтаряше безкрайно от iPod-а, а лаптопът, който баща ми ми беше подарил, стоеше отворен на бюрото. Мейлите на моите приятели бяха на екрана и гъбата на щастието от Врабеца лежеше в скута ми. Татко беше послушал нейните указанията и беше сложил коледния й подарък върху леглото ми. Това беше станало в деня, преди да ме заведе в клиниката.

Днес сутринта ме бяха изписали и прекарах седемнайсетия си рожден ден в тази стая, която за пръв път огледах съзнателно.

Беше хубава стая със светли мебели, високо просторно легло, с баня, ниша за дрехи и огромен прозорец, с изглед към морето. На една масичка пред бял диван имаше ваза със слънчогледи. Наоколо се издигаше купчина от пакетчета и пакети. През целия ден седях на бюрото, вгледана в морето или в телевизионния екран.

Междувременно морето не се виждаше вече и рожденият ми ден беше почти към края си.

Иззад вратата отново се чу проскимтяване, което този път долових съвсем ясно.

— Да?

Гласът ми ме стресна. Той скрибуцаше в гърлото ми — неприятно усещане. Аз ли бях тази, която говори? Опитах още веднъж.

— Да?

Прозорците бяха отворени и листата на дървото пред тях тихичко шумоляха. Никакъв друг шум не се носеше отвън. Къщата, към която водеше лъкатушеща, с палми от двете страни улица, беше обградена от огромен двор.

Някога баща ми ми беше казал, че това е сватбен подарък от бащата на Мишел, известен архитект. Никога не ми беше изпращал снимки. Животът му в Лос Анджелис беше останал абстракция за мен.

Плачът ставаше по-силен.

Отправих се към вратата. Натиснах дръжката и видях малката си сестричка.

Тя лежеше на пода, свита на мъничко клъбце. Беше облечена в бяла нощничка и русите и къдри бяха мокри от пот. Тя спеше и явно сънуваше. До нея имаше малък сладкиш със седемнайсет свещи, които бяха вече изгорели. Тази картина по някакъв странен начин ме развълнува повече от мейлите на моите приятели.

Вал приличаше на ангел, паднал от небето. Наведох се и лекичко раздрусах раменцата й. Но когато не се събуди от това, я вдигнах, внесох я в моята стая и я сложих на леглото.

— Хей — прошепнах тихичко, след като си поех дъх. Вал не беше много тежка, но беше минало доста време, в което не бях носила нищо, освен собственото си тяло.