Изабел Абеди - Луциан

— Може би мамчето ще може да ти обясни това по-добре — казах аз, но Вал беше заета вече със следващия въпрос.

— Ще си разопаковаш ли сега подаръците? — поиска да узнае тя със светнали очи.

Погледнах камарата от подаръци. Реших да зарадвам Вал, която с разпалено усърдие се втурна да ги разопакова. Разкъсваше се хартия, панделки летяха във въздуха и Вал тържествено ми поднасяше подарък след подарък с такава радост, сякаш самата тя беше рожденичка. Аз механично ги поемах. Дигитална камера, чек за курс по шофиране и прекрасен фотоалбум за Лос Анджелис бяха подаръците от баща ми. Себастиан ми беше изпратил една червена кутия от аптечка за първа помощ, пълна с любимите ми сладки лакомства и сбирка от собственоръчно „изпечени“ CD-та.

От Сузи имах яркочервен бански костюм и сребърна гривна с едно медальонче. Беше половин сърце с гравиран надпис: Friends for ever .

— И какво имаше вътре? — попита сестра ми, като посочи отворената кутийка с надпис: Sponglia beatificae .

— Една гъба на щастието — прошепнах тихо и погледнах към бюрото, където я бях оставила. Последният пакет беше с надпис „От мама“ , но когато Вал понечи да го отвори, аз здраво хванах ръката й.

— Този недей — казах решително. — Не мислиш ли, че вече е време за сън? Много е късно!

— Не още! — каза Вал и ми подаде едно малко пакетче. — Първо ще трябва да отвориш моя подарък.

Усмихнах се на сестричката си. Този път беше по-лесно.

— Но нали ми подари сладкиша?

Вал ме изгледа учудено.

— Сладкишът не е подарък. Хайде! Отваряй!

Послушах. В плика имаше портрет на Вал. Беше нарисуван с обикновен молив, но беше приказно красив. Вал седеше при отворения прозорец с бялата си нощничка и светлите къдри падаха по раменете й, големите й очи с гъсти мигли бяха вперени в мен. Изглеждаше много сериозна, тиха и напълно вглъбена в себе си. Този, който беше нарисувал портрета, беше открил нещо в нея, което от пръв поглед не можеше да се забележи. Но не само това правеше рисунката толкова необикновена. Контурите в лявата страна бяха нарисувани с двойни линии, втората беше много тънка и фина, само загатната.

— Какво означава това? — попитах Вал.

Вал вдигна рамене.

— Идея си нямам — отговори ми тя. — Фей го нарисува така.

— Фей? — сбърчих чело.

— Моята бавачка — отговори Вал. — Тя е супер. Може да направи така, че никой да не я вижда. Харесва ли ти картината? — изгледа ме строго Вал. — Трябва да ми благодариш. Знаеш ли колко дълго трябваше да седя кротко заради твоя подарък?

— Благодаря — казах и я прегърнах. — Но сега ще спим. Утре сигурно ще трябва да отидеш на училище, нали?

Вал вирна носле. За първи път прозвуча срамежливо.

— Мога ли да остана да спя при теб?

Гледаше ме така умолително, че аз се съгласих.

Кротичко, като кученце, малката ми сестричка се вмъкна при мен под завивката. Тя мушна студените си пръстчета между краката ми и моментално заспа. Вслушах се в спокойното й, равномерно дишане, което от време на време се прекъсваше от някоя тиха въздишка, и заопитвах, както всяка нощ, да преборя съня.

Почти не мога да си спомня времето, когато сънят беше означавал за мен почивка. Всяка нощ сънувах, че умирам. Това беше същият сън, който за пръв път бях сънувала през онази нощ в срядата в Хамбург. Той дойде и тук, в Лос Анджелис, и дори в клиниката не изчезна.

Лежах в непознатото помещение с плюшения зелен килим, с цветната шарена покривка върху леглото и трептящия над главата ми кристален полилей. До мен, върху корема ми и върху ръцете бяха парчетата стъкло и метално сладникавата миризма на кръв ме удряше в носа. Нощ след нощ търсех да си поема въздух, какъвто липсваше, и умолявах със същото отчаяние за живота си: Моля. Моля. Моля не… моля… не ме оставяй…

Щастливата гъба от Врабеца беше върху ръката ми и телцето на Вал ме сгряваше. Като голяма грейка, тя се беше сгушила в корема ми. Усещах мекия пух на косичките й, усещах уханието на ягодки, който се носеше от тях, и разбрах, че няма дълго да устоя на съня. Попримигвах още няколко пъти и се унесох.

Събудих се от ярката светлина, която играеше по клепачите ми. Примигнах объркано. Небето през прозореца имаше цвят на разредено мляко. Наистина ли бях спала чак до сутринта? Изглежда да.

Вал все още беше в прегръдките ми. Пред леглото беше коленичил баща ми. Той ни гледаше, сякаш бяхме някакъв мираж. В черните му къдри проблясваха сребърни снопчета, лицето му изглеждаше изтощено, очите му бяха хлътнали. Но в момента светнаха. Тъкмо искаше да каже нещо, когато от коридора прозвуча тревожен глас.