Изабел Абеди - Луциан

— Намери ли я?

Татко се стресна. Той бързо скочи и се спусна към вратата.

— Тук е — чух го, че извика тихо. — Тук при моята… при Ребека. Спи.

— Тогава я събуди! Хайде, по дяволите, вече е пропуснала първия час…

Баща ми затвори вратата.

Той отново дойде при леглото, целуна ме по челото, после погали Вал по русите къдрици.

— Успахме се, малката ми — каза татко. — Трябва да станеш. Много сме закъснели.

Вал измърмори сърдито, проскърца със зъби, после се обърна към мен и зари глава в рамото ми.

Татко внимателно отметна завивката.

— Вал. Малката ми. Ставай. Трябва да тръгваш за училище.

— Не искам — запротестира Вал, все още полусънена. — Болна съм и ще си остана тук.

Татко въздъхна.

— Хайде, съкровище.

Той пъхна ръката си под телцето на Вал и я вдигна от леглото. Тя се извъртя, съскайки. Малкото юмруче удари татко по носа.

— Хей — казах, — така не се прави.

Татко ме гледаше с увиснала челюст.

— Ти… ти… каза нещо — промълви той.

Вал отвори очи. И се ухили.

— Но говори първо с мен.

Лицето на татко се промени. Той започна да плаче като малко момче. Вал го целуна.

— Недей да тъгуваш — каза тя. — Сега ще говори и с теб. Нали?

Баща ми ме гледаше така, като че не можеше още да повярва.

Някъде в къщата прозвуча пронизителният глас на Мишел.

— Алек, часът е осем и петнайсет. Ако не тръгнем до десет минути, Вал ще пропусне и втория час.

— Ще заведа Вал при Мишел и веднага се връщам — каза баща ми.

Поклатих глава.

— Не е необходимо, татко. Аз… аз, струва ми се, бих искала да остана още малко сама.

— О, естествено. Няма проблем, напълно те разбирам.

Той ми се усмихна сияещ. Изглеждаше толкова поразен, че чува да излизат думи от устата ми, та дори и да го наругаех, щеше да е доволен.

— Но ще си остана вкъщи, в случай че имаш нужда от мен.

Отново поклатих глава.

— Недей, моля те — казах с усилие. — Ще се оправя.

Баща ми видимо се бореше със себе си.

— Окей. Ще ти оставя номера на мобилния си — каза. — Ако се събудиш и ти се прииска компания, или каквото и да било друго, позвъни ми. Идвам на секундата, окей?

Кимнах.

— Окей.

Най-накрая вратата след баща ми се затвори. Поех си дълбоко въздух, но не от облекчение. Просто всяка сричка от нашия разговор ми струваше усилие. Сетивата си усещах така, сякаш някой беше вдигнал от тях предпазната обвивка. Шумовете бяха по-ясни. Контурите по-остри. Миризмите по-силни. Бях се събудила в истинския смисъл на думата и изведнъж осъзнах, че не искам да остана и секунда повече в тази стая.

Гъбата на щастието от Врабеца вече не беше достатъчна. Трябваше да изляза оттук, преди забранените мисли да започнат отново да се промъкват в съзнанието ми.

Изведнъж ми се стори, че трябва да се задействам по-бързо. Изтичах в банята, хвърлих си един душ и разтворих вратите на гардеробното помещение. Погледът ми се плъзна по рафтовете. Видях блузата със секретните копчета, която облякох за последен път!

Смъкнах я от закачалката и я набутах зад куп пуловери. После измъкнах една лилава тениска. Обух си джинсите, но те веднага се свлякоха по бедрата ми. Намерих един колан, стегнах го с три дупки по-навътре от обикновено и излетях навън. Спрях се в коридора и се ослушах за баща ми, Мишел и Вал. Но цареше тишина, явно вече бяха потеглили. Цялата къща беше на мое разположение.

Минах по всички етажи, отворих всяка врата и надникнах във всяко помещение.

Колко ли дълго съм била тук, преди да постъпя в клиниката? Пет седмици? Или може би шест? Нямах никаква представа.

Действително бях като откъсната, откъсната от всичко, което се беше случвало, и така беше добре. Всичко, което беше ново, беше хубаво. А тази къща във всяко отношение беше съвременна. Някой архитект я беше проектирал като реализация на своя мечта; модерна, от стъкло и светлина. Всички помещения бяха с огромни панорамни прозорци, които се издигаха от дървения под и достигаха до високите тавани.

Беше на три етажа. На най-горния се намираше царството на татко и Мишел, с много гардеробни, едната — само за обувки. Обиколих ги всичките, една по една. После влязох в мраморната баня и спалнята, от чиито прозорци се виждаха планините. Зелени хълмове, прорязани от малки пътечки.

Моята стая беше на втория етаж, където се намираше стаята за гости, както и владението на Вал, в което имаше шведска стена, огромен аквариум и безброй играчки.

На първия етаж беше холът. Тук имаше прозорци и от двете страни. От левия гледката беше към планините, а от десния се виждаше подобната на парк градина и морето. Мебелировката беше скъпа и безлична. Пред черни кожени кресла и дивани имаше стъклени масички с поставени върху тях дебели илюстровани томове за модерното изкуство, фотографията и вътрешната архитектура, които изглеждаха така, сякаш не бяха отваряни. В единия ъгъл имаше роял „Steinway“. В друг ъгъл пък беше поставена гигантска статуя на Буда от черен бронз. Върху висока маса, над която висеше огледало в рамка, имаше ваза от благороден метал с бели лилии. Липсваха библиотеки, затова пък имаше огромен плосък телевизор и черни рафтове, препълнени с DVD-та. Те бяха подредени по азбучен ред, от „American Beauty“ до „Zorro“.