Изабел Абеди - Луциан

— О, не. — изпъшках аз и го избоксирах. — Тогава направи някакво по-интересно предложение.

— С удоволствие.

Очите на Луциан светнаха, той взе книгата от ръката ми. После ме хвана за раменете, привлече ме към себе си и започна да ме целува. Отначало нежно, после все по-настойчиво.

Усещах връхчето на езика му върху врата си, ръцете ми се заровиха в косите му. Слепешком разкопчавах ризата му, той изхлузваше пуловера през главата ми, после се хвърлихме върху дивана здраво прегърнати и Луциан ме привлече върху себе си.

— Това — зашепна той и взе лицето ми в двете си шепи, докато гръдният му кош се повдигаше и спускаше под мен, — това не може да се сънува, нали?

Засмях се и поклатих глава, после затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Този път не останахме при езерото, а тръгнахме да пазаруваме в Пасо Роблес, града, през който минахме, когато идвахме насам с Тайгър. След като се споразумяхме, че готварските ни умения са ограничени, стигнахме до решението да приготвим спагети по неаполитански със салата и сладолед с горещ шоколадов сос за десерт.

Навън вече се беше посмрачило и околността край езерото ми се стори още по-уединена от днес предобед. Водата блестеше в сребро и когато слънцето изчезна зад планините, то се оцвети в бляскави тонове: от виолетово до яркооранжево.

Местността, през която минаваше магистралата, беше прекрасна. Очевидно тази местност беше известна предимно с вината си. Отдясно чак до хоризонта се ширеха зелени лозя, които на места бяха прекъсвани от гористи хълмове. Отпред се издигаха огромни дъбове като самотни стражи във все по-тъмното небе. Ято птици прелетя покрай нас, а по пътя почти не преминаваха коли.

Малко преди Пасо Роблес минахме покрай табела с надпис: Тук умря Джеймс Дийн .

Видяхме я и двамата, Луциан увеличи скоростта и тя остана зад нас.

Паркирахме в центъра на Пасо Роблес. Тук имаше красив исторически град с малка черквица, бял павилион, в който свиреше малък оркестър, безброй ресторанти и винарни на открито, които ни приканваха да опитаме вината. Малките магазинчета бяха туристически, с всевъзможни накити и сувенири, а калдъръмените улички бяха толкова чисти, сякаш ги бяха изчистили само преди няколко часа.

Луциан и аз вървяхме из улиците ръка за ръка и това изглеждаше съвсем естествено. Хората, минаващи край нас, ни се усмихваха. Някои ни поздравяваха с „Хай“, или с „How are you“, а една възрастна дама, която стоеше до нас пред витрината на една сладкарница, ни нарече „прекрасна двойка“.

В малък парк намерих детска площадка. Само една пързалка, една катерушка и една люлка. Ние се усмихнахме и се затичахме натам, без да кажем дума. Луциан седна на люлката, а аз се покатерих на коленете му, така че лицата ни бяха обърнати едно срещу друго. После се засилихме, летяхме все по-нависоко, смеехме се, отметнали глави назад в един безкраен миг.

— Е, кой ще готви тази вечер? — попита ни касиерката в супермаркета, след като платихме покупките си.

Готвихме заедно.

Когато се върнахме в къщата, беше малко след десет. Бях намерила свещи в чекмеджето, които подредих в свещници върху малки чинийки подложки, а Луциан беше открил CD с Бетовен.

Той наду музиката докрай и приготви салатата, докато аз режех на ситно доматите за соса. Докато се занимавах с лука и размислях дали да го нарежа на лентички или на кубчета, прозвучаха първите звуци на „Лунната соната“.

— Слушах тази музика в онази нощ, когато се случи — казах аз.

Луциан сбърчи чело.

— В срядата, когато през нощта те видях да стоиш под прозореца ми, за пръв път изпитах това чувство в гърдите си. Бях с Яне и Врабеца на тавана. Подбирахме стари вещи за битпазар. Същата вечер намерих и малкото мече.

„И за пръв път сънувах кошмара“, допълних мислено. От лука ми потекоха сълзи. Луциан взе ножа от ръката ми и ме притегли в прегръдката си.

— Аз също го усетих — каза той и сложи ръката ми върху гърдите си. — Като леко пробождане тук, вътре. Знаех, че съм откъснат от нещо, но не знаех от какво.

Той махна кичур коса от челото си.

— Когато през онази нощ стоях под прозореца ти, всичко беше потънало в мрак. После изведнъж отидох под светлината, а ти ме гледаше отгоре в бялата си нощница. Смешно, нали? В този момент ти беше моят ангел.

Той се усмихна криво.

— Но като готвачка наистина си много зле.

— Как така?

Той ми навря парче домат под носа.

— Никой ли не ти е споменавал, че за да стане хубав доматен сос, доматите трябва да се обелят. Това дори аз го знам.