Изабел Абеди - Луциан

Когато се гмурнах отново и панически затърсих по водната повърхност, изведнъж усетих, че нещо ме хвана за крака и ме повлече надолу. Изпищях и видях под водата Луциан. Той беше точно пред мен и цялото му лице грееше в усмивка. Мехурчета излизаха от устата му, после се плъзна като риба, обърна се и се изгуби.

Заплувах нагоре, пръхтях, давех се, а ето че Луциан отново се появи на повърхността. На около пет метра от мен протегна ръка и ми махна.

— Е, госпожо треньор, какво ще кажеш сега? — подразни ме той. — Хайде, хвани ме, тромава медузке!

И заплува, сякаш никога не беше правил нищо друго.

Спуснах се след него, но след малко спрях и започнах да го наблюдавам. Беше спрял да плува кроул и започна бътерфлай с такава лекота, каквато не бях виждала досега при нито един плувец.

В неговите плавни гъвкави движения се криеше някаква сила, която просто ме учудваше. Горната част на тялото му отскачаше над водата, разтваряше ръце и се оттласкваше напред като с криле на пеперуда. После отново се гмурваше, извивайки гръбнак. Всичко изглеждаше така хармонично, сякаш водата беше естествената му среда.

Къде беше се научил? Колко често е бил до мен във водата, колко често ме е придружавал? Невидим, безшумен…

Междувременно Луциан беше направил голям завой по езерото и сега плуваше към една от скалите на десния бряг, във вътрешността, на която беше издълбано нещо като каменна стълба. С леки движения той се изкатери по нея. Водата блестеше по кожата му и когато беше вече горе, се обърна към мен, разтвори ръце, смеейки се, и аз заплувах към него.

Сега той, клекнал върху скалата, ме наблюдаваше от около три метра височина. Когато излязох от водата, цялото ми тяло настръхна. Устоях на импулса да обвия гърдите си с ръце. Вместо това бавно се приближих към скалата. Знаех, че ме гледа. Погледите му ме пробождаха като малки стрелички и аз се наслаждавах на това. От вчера се чувствах преобразена, по-голяма, по-силна, по-женствена.

Хванах се за един издатък и се изкачих при Луциан. За момент слънцето се скри зад един облак, духна вятър, но в следващия миг Луциан вече ме държеше в прегръдката си. Кожата му беше хладна и гладка. Чух как тупти сърцето му, когато ме целуна.

— Ела — каза ми той и ме хвана за ръката. — Ще скочим заедно. Доверяваш ли ми се?

Кимнах. После поех въздух, задържах го и на три скочихме в глъбините. Заедно се намерихме в езерото и се гмурнахме надолу. Разплисканата вода се опита да ни раздели, но ние се държахме здраво един за друг. Когато излязохме на повърхността, обвих ръце около врата на Луциан и се притиснах към хлъзгавото му тяло. Така известно време се въртяхме из водата, в бавни кръгове около себе си.

На брега Луциан ме загърна в хавлията „Мечо Пух“ и ме разтриваше, докато изсъхна. После седнахме на пясъка и той уви кърпата около нас.

Слънцето беше започнало да залязва и вятърът поклащаше тревичките по брега. Някъде в далечината се обади птица, иначе цареше тишина.

— Ти не искаше да излезеш — промълви тихо и съвсем ненадейно Луциан.

— Какво? — погледнах го объркана.

— Не искаше да излезеш от водата — той ми се усмихна. — Майка ти стоеше на брега и те викаше. Ти се противеше: „Аз пък няма да изляза“. Но тя влезе и те измъкна. Устните ти бяха сини и зъбите ти тракаха. После се хвана за раменете й и тя заедно с теб доплува до брега. Баща ти събираше дърва и по-късно тримата запалихте огън. Родителите ти те сложиха помежду си, а ти все още цялата трепереше.

— Но ти си бил с мен — прошепнах.

— Да. — Луциан взе ръката ми и я целуна. — Аз винаги бях с теб.

Той ме прегърна и останахме да седим така на брега, докато застудя. После си намъкнахме дрехите и се върнахме при колата.

Вкъщи измъкнахме няколко готварски книги. След като единодушно решихме да готвим, спорихме половин час върху избора на рецепта. Междувременно Луциан беше изнамерил куп неща, които му харесваха или не му харесваха. И установихме слисани, че вкусовете ни почти напълно се различават.

— Аз не ям животни бебета — казах, когато Луциан посочи рецепта за агнешко с маслини и орехи.

Прелистих няколко страници нататък.

— Какво ще кажеш за свински медальон в сметанов сос?

— Свиня? — Луциан изгрухтя. — Гадост. Но пълнени чушки звучи добре.

— Чушката е единственият зеленчук, към който съм алергична. Кокошка с банани?

Луциан се хвана за гърлото и изплези език.

— Лазаня — каза той.

— Не ме вдъхновява. Ризото?

— Скука.