Изабел Абеди - Луциан

Изглежда, че докато ме беше търсил край езерото, Луциан добре беше опознал местността. Той зави от улицата по една неравна горска пътечка, която лъкатушеше към планината през кичеста горичка. На едно павирано място край полянка спря. Когато слязохме от автомобила, на няколко метра от нас размаха криле един орел и нещо голямо се шмугна бързо през храстите в гъсталака. Видях само една кафява задница и бясно бързи крака, които в следващия миг се изпариха във въздуха.

— Къде ме водиш? — попитах.

Но Луциан само взе ръката ми и ние тръгнахме през гората. Беше смесена гора, тясна лъкатушеща пътечка се виеше нагоре. Отново ми направи впечатление, как Луциан се движеше като котка. Отделни слънчеви лъчи рисуваха петна върху земята между дърветата, високите им корони шумяха и внезапно в мен се появи усещането, че ние бяхме единствените хора в цялата околност. След малко пътечката просветля и Луциан ме поведе вдясно, докато спряхме върху широко скалисто плато. Останала без дъх, едва пазех равновесие, но когато Луциан ме заведе при пропастта, забравих за мъченията.

Дълбоко долу под нас се простираше опашката на Драконското езеро.

Кристалночиста, зелената вода на реката се точеше през местността в тясно зигзагообразно корито. Големи и могъщи, планините се извисяваха, а между тях се виждаха буйни зелени ливади. Над нас беше само небето. То беше безоблачно, ясно и лазурносиньо. Ято птици се рееха във въздуха.

— Тук идвах да поседя няколко пъти — каза Луциан. — И ако не знаех, че това няма да ме доведе доникъде, сигурно щях да се хвърля долу.

— Какво искаш да кажеш? — попитах уплашено. — Какво би ти донесло това, освен… смърт?

Луциан се засмя сухо.

— Не точно смърт. Това го разбрах в Германия.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми.

— Опитвал си се да се самоубиеш?

Луциан кимна.

— Кога? — прошепнах. — Как?

— Преди да те последвам — отговори ми той. — Пих хапчета. Скочих от моста. Прерязах с бръснач… — Луциан се запъна и тръсна решително глава. — Накратко казано, опитах всичко. Но не подейства.

Той ми протегна китката си. Гледах гладката ненабраздена кожа върху пулсиращите вени и си помислих за Фей и Тайгър, които също бяха опитали да се самоубият. Но те вече са били сами, докато аз бях още жива.

— Ребека, все още не мога да повярвам — промълви тихо Луциан и добави, ръмжейки: — Не мога да повярвам, че Мортън е премълчал, че не ми е казал кой съм.

— Къде всъщност срещна Тайгър? — попитах.

Луциан приклекна и вдигна един камък.

— Някъде в квартала — отговори ми той. — Беше в нощта, когато твоите хора те изловиха на Фолкенщайн. Бях се запил в някакъв долнопробен бар, когато изведнъж на бара се появи Мортън, седна до мен и ме попита дали не искам да се напия на някакво по-приятно място. В началото си помислих, че този тип иска да ме отмъкне нанякъде, но вече бях толкова зле с нервите, че почти всичко ми беше все едно. Тайгър ме закара до дома си и ми предложи стаята за гости. На другата сутрин на масата ме чакаха пресни хлебчета, а вечерта Тайгър ми беше издействал работа в „Макс и Консортен“. Заведението е негово. Говореше, че го е купил преди седемдесет години, което естествено сметнах за тъпа шега.

Луциан ме погледна:

— Той на колко е години?

Клекнах до Луциан и заклатих глава.

— Ами около сто и петдесет.

— И неговият човек се е казвал Амброуз?

— Да. Амброуз Ловел. Бил е писател. Влюбил се в годеницата на моя прадядо и се оженил за нея. Затова и прадядо ми го съсипал. Ловел се самоубил. Тайгър закъснял една минута. Той не можел вече да му помогне, а така не могъл да помогне и на себе си.

Погалих Луциан, който замислено претегляше камъка в ръцете си. Кожата му беше много мека, а от слънцето беше добила лек златистокафяв загар.

— А сега можеш ли да си спомниш за нещо? — попитах аз тихо. — Имам предвид… за това, какво си бил?

Луциан мълчеше. Гледаше надолу към мъничките дръвчета и хълмове, през които се извиваше рекичката откъм езерото. Водата беше толкова зелена, че приличаше на изкуствена, сякаш я гледахме през оцветените стъкла на слънчеви очила.

— Не точно — каза накрая. — Поне не с разума си. Сега знам със сигурност, че това, което ми каза вчера, е истина. Аз успях… успях да го почувствам. Но нямам представа за себе си. Виждам винаги единствено теб — той затвори очи. — Този ужасен сън.

Луциан запокити камъка в пропастта. Той прелетя, увисна за миг в небесната синева и се спусна отвесно надолу в дълбините.