Изабел Абеди - Луциан

Луциан кимна и сбърчи объркано чело.

— Той също е като теб. Затова те е намерил в Хамбург. Не е било случайност, Луциан. Мортън Тайгър те е взел при себе си, защото си различен. И той го е разбрал.

Луциан потрепна и примигна с очи.

— Откъде знаеш това? — попита той недоверчиво. — И как изведнъж научи името му?

— Не е изведнъж — въздъхнах. — Познавах Тайгър много преди теб. Беше мой учител по английски в Хамбург. Но тогава не знаех, че той те е взел да живееш при него.

— Какво? — Луциан беше напълно слисан. Той едва забележимо се отдръпна от мен. — Но защо… как така не ми е разказал всичко това?

Поклатих глава. Подбудите на Тайгър съвсем нямаха място тук в момента, най-малкото не исках да си спомням за тях сега.

— Когато ти изчезна в онази нощ, след разговора си с Яне, беше вече твърде късно — продължих аз. — Той те беше търсил навсякъде и накрая разбрал от Фей, че трябва да си близо до мен. И така отлетял за Лос Анджелис. Всичко, което знам за нас, го научих от Фей.

Луциан вдигна ръка.

— Съжалявам — каза. — Но вече съвсем се обърках.

Той ме фиксираше с поглед и гласът му прозвуча крайно подозрително.

Прехапах устни. Не знаех дали бях започнала правилно, но вече нямаше връщане назад. Полека-лека трябваше да стигна до същността. Но как?

Коленичих върху стъпалото пред Луциан, така че се гледахме очи в очи. Бледото му лице беше осветено от пламъка на свещта.

— Представи си, че на този свят не се появяваме сами? — зашепнах. — Какво би било, ако с всеки човек се раждаше и един ангел, който да го съпътства от рождението до смъртта. И какво ли… — сложих ръка върху ръката на Луциан — … би станало, ако този ангел се влюби?

Луциан внезапно потрепери. Изглежда все още не беше разбрал. Точно така реагирах и аз, когато Тайгър ми го обясни. Луциан стисна устни. Той поклати глава. Но не ми възрази. Само ме гледаше с празен поглед.

— Всички твои сънища, които сънуваше за мен през последните месеци — шептях. — „Никакъв контакт“, ми каза. Никога не си бил в контакт с мен. Освен един-единствен път. Тогава в болницата, когато съм била малко момиченце. Бях паднала от люлката и лежах в интензивното. Почти бях умряла. Аз те видях, Луциан. Ти влезе в контакт с мен, защото в този момент те видях за пръв път. Ти беше Лу, но после лекарите спасиха живота ми и ти отново стана невидим.

Прокарах пръсти по дланта на Луциан.

— Какво би станало? — попитах. — Какво би станало, ако за няколко секунди в това помещение със зеления килим отново усетех, че си там? Ако те потърсех? Ако твоето желание да си до мен изведнъж станеше и мое?

Тъмните вежди на Луциан се събраха. Той отвори уста, но аз сложих ръка на устните му.

— Каквото и да е довело до смъртта ми, заради желанието ти да ме докоснеш, трябва да е било ужасно съвпадение — казах аз. — Но ти си нямал вина. Аз молех за своя живот, а ти си искал да ме спасиш. Но не си можел. Защото си бил ангел, а ангелите не могат да направят нищо. Те могат само да съпътстват.

Застанах по-близо до Луциан и продължих.

— Може би в този момент си пожелал да станеш човек и желанието ти се е изпълнило — продължих тихичко. — И после си стоял под прозореца ми вече като човек, но без линии по дланите, без спомен за предишното си съществуване, без нищо друго, освен сънищата си. Можеш ли да си го представиш?

Луциан мълчеше.

Слабата му фигура хвърляше дълга сянка върху верандата и върху тази сянка сега безшумно скочи котката, така че за миг остана невидима. После се мярна в светлината на свещника, тихо се плъзна под прозореца, скочи и изчезна във вътрешността на къщата.

— В нощта, когато останах при теб — шепнех аз и сега лицето ми беше толкова близо до лицето на Луциан, че усещах дишането му върху кожата си, — ти ме погледна и ми каза как ти се струва, че сякаш ми липсва нещо, което другите имат. Това си бил ти, Луциан. Ти си ми липсвал, защото не си бил до мен като ангел, а като човек.

Луциан вдигна ръце, виждах как зад лицето му един свят се разбива на парчета и от тях се сътворява нов.

Той разбра. Луциан разбра кой е.

— Вярваш ли ми? — прошепнах.

Последвахме котката и малката стая, в която влязохме, беше същата, в която спях, когато бях малка. Луциан беше прекарал последната си нощ тук. Как беше дошъл, още не можех да си обясня, но това сега нямаше значение. Чаршафът, върху който легнахме, миришеше на него, а свещникът стоеше на малката масичка пред прозореца. Небето беше придобило тъмносин цвят и малката светлинка караше сенките ни да танцуват из стаята. Котката беше изчезнала някъде.