Изабел Абеди - Луциан

Луциан спря.

— Какво? — сега аз затаих дъх. Изглежда, че сънят на Луциан е започнал няколко минути по-рано от моя. — Какво се случи?

— Ти започна да пееш — каза ми той. — Една кратка глуповата песничка. „Хайди, Хайди…“ Беше толкова безгрижна. Започна да се въртиш, смееше се. А аз… — той ме погледна тъжно… — Аз изведнъж почувствах, че те обичам. Беше първият път, когато почувствах нещо и реагирах. После у мен се събудиха и други чувства. Поиска ми се да те докосна. Поисках да говоря с теб. Да се смея с теб. Да те целуна. А ти…

Луциан поклати глава.

— … ти спря да пееш. Огледа се учудено наоколо. И отново започна да се въртиш из помещението. Съвсем ясно беше, че търсиш някого.

Луциан обърна глава към люлеещия се стол. Проследих погледа му. Сега котката беше затворила и двете си очи и изглежда спеше. Много беше странно, но тя сякаш разбираше всяка дума, която изричахме.

— Струва ми се, че търсеше мен, Ребека — каза Луциан. — Но не ме виждаше. Беше объркана, а после се натъжи. Не можех да кажа нищо, но в главата ми се въртеше постоянно само тази единствена мисъл; исках да ти покажа, че съм там. Исках да те докосна. Внезапно почувствах, че бих дал всичко, за да мога да те докосна един-единствен път. И после…

Луциан млъкна измъчен. Котката потрепна с уши. Част от завесата излетя от прозореца, бял, тънък воал.

— Какво се случи после?

— Лентата се скъса — каза Луциан. — Сънят се превърна в кошмар, съвсем рязко, като че ли сцената се смени. Имаше парчета стъкло. Имаше кръв. Ти ме погледна право в очите. И после започна да ме умоляваш да те оставя жива.

Луциан зари лице в ръцете си.

— О, господи, Ребека, какво съм направил? — шепнеше той. — Толкова ме е страх, че ще се случи отново. Че ще се случи в действителност, както всички други сънища. Че аз имам вина. Затова отидох при майка ти. Тя трябваше да те изпрати колкото е възможно по-далеч от мен.

Луциан наведе глава и така ние седяхме и мълчахме известно време.

— Какво стана по-нататък? — попитах. — Какво се случи след нощта, в която разговаря с Яне?

Луциан вдигна един лист от пода. Изглади го с пръсти.

— Имах болки — отговори той. — Неописуеми болки, които не стихваха.

Луциан смачка листа с ръце.

— Щях може би да издържа на тях — каза той с упорит тон. — Но ми стана ясно, че и ти изпитваш същото.

Нямаше нужда дори да кимна.

— Затова — допълни — само затова те последвах.

Засмях се.

— Значи и ти си си припомнил?

Луциан кимна.

— Когато самолетът се приземи в Сан Франциско, болките престанаха.

Той разтвори длан и пусна смачканото листо на ливадата. Луната изчезна зад дърветата и изведнъж всичко около нас потъна в мрак.

Луциан стана от стъпалото и се сля с тъмнината. Проблесна пламък от запалка и видях как Луциан запали един свещник, който стоеше върху масата на верандата. Котката измяучи.

Когато Луциан се върна със свещника в ръка и отново седна срещу мен на стъпалото, половината му лице беше осветено, другата половина беше в сянка.

— Защо не те е страх от мен, Ребека? — попита той тихо, като сложи свещника върху стъпалото между нас. — Защо не бягаш ужасена оттук? Бих могъл да бъда твоя убиец.

„Не, не си — помислих си аз. — Ти си моят ангел.“

Сега нашите сенки затанцуваха по дървения под на верандата.

Мислех за Фей, която с помощта на Фин беше научила коя е. Мислех си за Тайгър, който го разбрал от Фей. Замислих се и за това, как те двамата — Фей и Тайгър, всеки по свой начин, ми бяха обяснили кой е Луциан.

Е, трябваше да го направя.

Не бях помислила как да започна. Казах просто това, което ми дойде на ума:

— Спомняш ли си твоя сън за момичето на брега? Момичето с червените коси и сребристата рокля?

— Да — Луциан кимна объркано. — Защо ме питаш?

— Запознах се с нея — отговорих.

Луциан се облегна на горното стъпало. В далечината се чу шум от мотоциклет.

— Името й е Фей — продължих аз. — Бавачка е на малката ми сестра. Тя ме закара на плажа. Седяхме точно на мястото, което ти си я видял в съня си. И тя ми каза, че причината болките ми да спрат внезапно си ти. И че си ме следвал.

— Момент — Луциан тръсна глава. — Откъде това момиче може да знае какво съм направил? Коя е тя? Откъде ме познава?

— Не те познава — отговорих аз. — Но тя го знаеше, защото и тя също като теб…

Поколебах се.

— Тя също като теб няма линии по дланите. Тя може да става невидима, тя не може да умре и тя някога е била човек без минало. А спомняш ли си своя хазяин в Хамбург?