Изабел Абеди - Луциан

Не обръщах внимание на трептящите точки пред очите си. Взирах се в треньорката, докато думите й не се смесиха с ехото.

Видях те в басейна. Да не се готвиш за световно?

Как съм излязла от басейна, изобщо не разбрах.

Изведнъж се намерих пред треньорката, мокра като кокошка, и изпелтечих:

— Аз трябва, аз трябва…

После хукнах.

В съблекалнята отворих шкафа си, измъкнах джинсите и тениската си, нахлузих ги върху мокрия бански и се спуснах към секретариата.

— Мистър Тайгър — едва издумах. — Трябва да отида при мистър Тайгър. Веднага.

Секретарката, която при записването ме беше приела с баща ми, ме изгледа загрижено.

— Добре ли си, момичето ми?

Не, не бях добре.

Тайгър имаше час в седми клас. Не разбрах съвсем посоката, към която слисаната секретарка се опита да ме упъти, но все пак успях да го намеря. Една ученичка, която седеше пред вратата на класната стая със зачервени бузи и уплашени очи, ме погледна така, сякаш бях ангел, дошъл да я спаси. Зад катедрата седеше Тайгър и разбъркваше чая си. Обърна се към мен и веднага разбра.

— Знам къде е — изстрелях аз, когато той излезе при мен в коридора. — Луциан е на езерото Насименто.

— При езерото Насименто? — Тайгър сбърчи чело. — Какво може да прави там?

— Търси мен! — сълзи обляха лицето ми. — Баща ми има къща там. Бях разказвала на Луциан за това езеро, но никога за Лос Анджелис. Бях разказвала само за Калифорния и за езерото Насименто, което някога исках да преплувам.

От косите ми се стичаше вода, която миришеше на хлор, както и цялото ми тяло.

Между стъпалата ми се беше образувала локва. Един учител мина по коридора и ни изгледа въпросително.

Тайгър хвана ръката ми.

— Ще те закарам — каза той.

Улици, светофари, коли. Твърде много коли, които пълзят, твърде много коли, които спират и продължават да пълзят, и отново спират.

Червени светофари, червени кожени седалки. Бледи ръце, тесни и дълги пръсти върху кормилото. Кокалчетата бели, кормилото — кафяво, кормилото отдясно. Тайгър на дясната, аз на лявата седалка. Между нас мълчание. Под нас моторът на Тайгъровия стар Морис мини, ръмжащ. И ето, най-накрая тръгваме по-бързо.

Пред нас Санта Моника бийч, пред нас Малибу бийч. До Тайгър улицата, до мен — морето. До мен — брегът, до Тайгър — планините. Пред нас — улицата, по-празна; градът, Лос Анджелис — най-сетне зад нас.

Улиците със завои, вият се, нататък, далеч от града, далеч от колите, далеч от хората, далеч от небостъргачите, от палмите, от примамливите обещания, по-нататък, давай по Хайуей! Планините стават по-остри, морето, вече под нас, по-дълбоко.

На брега — исполински моржове, апатични, сиви, и безформени; далеч навътре в морето, в синевата — платноходките, бели и изпълнени с достойнство като лебеди. Слънцето зад нас, слънцето над нас, жарещо, пръскащо искри, Бетовен сега, Бетовен по радиото — „Ода на радостта“, красиви божествени звуци, силни удари на тимпани, приглушени цигулки, кратка пауза, от нея флейта, извивките все по-високи, нагоре, нагоре, цигулките — по-бързи, планините — насечени, обрулени от бури. Морето — цял океан, никакви къщи и никакви хора. Цигулките стават тихи, кратка пауза, гледка, от която ти спира дъхът. Санта Барбара, Голита, Гавиота, една бензиностанция. Тайгър излиза, Тайгър отново в колата, нататък, нататък. Сега улиците стават по-тесни, все по-тесни, с все повече завои, по-стръмни нагоре, отдалечаваме се от брега. Ломпок, Гуадалупе, Океано, за последен път — океана.

А после само планини, Сан Луис Оубиспоу, Атаскадеро, Темпълтън, Пасо Роблес. Очите ми — затворени, ръцете — на гърдите. Нищо не виждам повече, само още чувствам. Бодването в мен, нежно, прекрасно нежно, само едно шептене, убедително шептене: той ще е там, аз ще съм при него, ще го намеря. Тишина, най-накрая — тишина.

— Пристигнахме — каза Тайгър. — Знаеш ли къде е къщата на баща ти?

Излязох от колата и се отправих към малката полянка с прекрасен изглед, пред която Тайгър беше спрял колата си. Краката ми, които не бях раздвижвала през последните пет часа, ги усещах изтръпнали и безчувствени. Но ето че започнаха да претръпват. И когато погледнах надолу към езерото, цялото ми тяло се разкърши.

Познавах всичко! Може би от мириса, може би от сенките, които дъбовете хвърляха, или от начина, по който въздухът трептеше сега, когато слънцето беше ниско над Драконовото езеро. Трябваше да се намираме в горния край, върху гърдите на езерото — дракон. Познах стръмните скали, от които татко скачаше във водата, и множеството заливчета, и малките плажове, закътани от високите дървета. После видях и дъсчената пътечка. Нейният червен цвят се противопоставяше на здрача. Тя лежеше от лявата ни страна, приблизително на половин миля от един завой, и водеше като дълга стрела във водата.