Изабел Абеди - Луциан

— Само в Лос Анджелис плажната ивица е над сто километра — каза тя.

След което аз още веднъж й обрисувах детайлите от съня на Луциан.

— Пък да не говорим за всички останали щати. И по всички плажове има сума ти народ. Волейболисти и сърфисти има навсякъде. Дори Луциан да се опита да те намери на плажа, ще е като да търси игла в купа сено.

— Но Тайгър в Хамбург, също го е…?

— В Хамбург Луциан се е превърнал в човек — прекъсна ме Фей. — Той е трябвало да бъде близо до теб. Не е било никакво фокусничество да го намери. Също като Амброуз и Мортън.

— Точно! — извиках. — Но значи това може да се случи и тук! Защо не ме намира тогава?

— Защото Луциан е прекъснал връзката между вас. Този път той се е погрижил да бъдеш заточена на другия край на света. Тук може да те намери само по чиста случайност. Би могло да се случи, ако ти дойде нещо на ум, което може би си му разказала.

Но нищо не ми идваше на ум. В пълно отчаяние започнах да уговарям Фей да предизвикаме случайността и да отидем в събота по обяд на плажа, та най-малкото да имам чувството, че съм предприела нещо.

Опитахме първо на Санта Моника бийч, където из увеселителния парк се разхождаха семейства с малки деца. Оттам тръгнахме покрай колоездачи и играчи на скат към Малибу бийч, рая за сърфистите, с прекрасните крайбрежни къщи, в които богатите и красивите прекарваха своите уикенди.

— Какво виждаш? — попитах аз Фей, когато минахме покрай едно момиче на моята възраст, което вървеше по брега по къси панталонки, вглъбено в мислите си. — Как разбираш, че има спътник?

— То е като в портрета на Вал — отговори ми Фей. — Виждам нещо подобно на сянка. Някои хора твърдят, че могат да виждат аурата на други хора. Общо взето това не е нищо по-различно. Нищо особено. Това е просто нещо, което ги обгражда.

Отправихме се към Манхатън бийч, където сърфистите чакаха идеалната вълна, после продължихме към Хермоуса бийч, където през цялата година се провеждаха волейболни турнири. Накрая стигнахме и до Кабрило бийч, където разноцветните платна на сърфовете трептяха като огромни пеперуди над морето. Слънцето блестеше, беше горещо като през лятото и всички хора, които срещахме по пътя, бяха в прекрасно настроение. Но с всеки изминал час аз ставах все по-нетърпелива и неспокойна. Вечерта вкъщи избухнах в сълзи и плаках, докато се изтощих толкова, че заспах.

И отново се появи същият кошмар. Бяха същите картини, които бях сънувала сто пъти, но този път ефектът беше много по-страшен от всякога, защото знаех, че те не изплуваха от подсъзнанието ми. Моят сън отразяваше бъдещето и с всеки ден, всеки час и всяка минута, в които бяхме разделени с Луциан, този момент наближаваше.

Но не осъзнаването, че трябваше да умра, беше това, което ме изпълваше с неизразим ужас. А възможността, че бих могла да умра сама. Защото тогава Луциан трябваше да остане сам. Както Фей. Както Тайгър.

За да издържа нощта, оставих лампата да свети, впих ръце в гъбата на щастието от Врабеца и изпях всички детски песни, които помнех, само за да мога да се опазя от страховете си. Когато дойде време за ставане, отново се впуснах в активно действие. Действай, Ребека, не мисли, такъв беше девизът ми. На закуска попитах баща си дали е в настроение да ми покаже града. Мишел, която всъщност имаше други планове, стисна устни, а Вал беше разочарована. Имаха ден на отворените врати в училище и Вал играеше малка роля в една театрална пиеса. Но баща ми беше толкова щастлив, че пожелах да предприема нещо заедно с него, че отправи недвусмислен поглед към Мишел.

А Вал утеши с обещанието, че непременно ще присъства на следващото представление. Слънцето светеше като огромен прожектор над града, по чиито улици ме развеждаше баща ми. Къде искам да отида, какво искам да видя, попита той, защото можело да се открият твърде много неща в тази четиримилионна огромна фабрика за мечти. Помолих го да ме закара, където и да е.

Палмите хвърляха дълги сенки. Улиците бяха пълни с коли, но никой не нервничеше, никой не бипкаше. Изглеждаше, сякаш никой не бърза. Различни от тези в Хамбург бяха алеите и булевардите — по-широки, по-красиви, по-прави. Татко ми разказа, че най-дългата улица в Лос Анджелис е сто километра.

Всичко беше дълго. Всичко беше голямо. Супермаркетите, паркингите, лъчезарните модели по рекламите. Сравнен с този град, Хамбург беше като селце — играчка.

Докато баща ми сочеше отделните сгради и ми обясняваше разни неща, които преминаваха край ушите ми като неясни шумове, аз се опитвах да си представя, че в колата не сме двама, а трима. Аз, баща ми и неговият спътник. Но къде беше моят? Къде беше Луциан?