Изабел Абеди - Луциан

Градът сякаш ставаше все по-голям, а надеждата ми да го намеря — все по-малка. Върху един огромен светещ плакат за дамско бельо се мъдреше надпис: Ние превръщаме мечтите ви в реалност. Моделът, дългокрака брюнетка, показваше снежнобелите си зъби. Усмивката й ми заприлича на подигравателна гримаса.

Тръгнахме към Уестууд, където гигантски сгради се издигаха в небето, пресякохме Бевърли хилс, където туристически автобуси предлагаха обиколки до къщите на звездите. Завихме по „Сънсет стрип“, прочутата улица за развлечения в Холивуд, която по всяка вероятност Сузи щеше да обяви за също така „галактическа“, както и крайбрежната алея на Венис бийч. После минахме булевард „Холивуд“, където на „Walk of fame“ се беше родила филмовата индустрия. Елвис, Ласи и още над две хиляди други величия бяха увековечени с мраморни звезди. Тъкмо се бяхме спрели пред статуята на Чарли Чаплин, когато видях един младеж с протрито кожено яке и тъмна коса, който палеше цигара. Хвърлих се върху него. Междувременно ми беше обърнал гръб и го завъртях за раменете.

— Виж ти — младежът се разсмя. Зелените му очи ме изгледаха изненадано. — Познаваме ли се?

— Не, извинете.

Въздъхнах дълбоко и отпуснала рамене, се върнах при баща си.

— Искам да си ходим вкъщи — казах аз.

Акцията донесе само едно: стана ми ясно, че можех да погреба надеждата да намеря Луциан в този огромен град.

И сега, когато всичките ми опити се бяха провалили и стените на стаята ми заплашваха да ме смажат, страхът ми стана неудържим.

Направих го, без да се замислям, беше нещо съвсем естествено и почти не можех да схвана защо не го бях направила много по-рано.

Обади се след третото позвъняване и звучеше сънено.

— Твоя домат — казах аз, — принтирах го и той много ми помогна. Не знаех, че можеш да рисуваш толкова добре.

От другия край на линията цареше тишина. Беше по-различна от мълчанието на Сузи и аз имах неприятното усещане, че трябва да добавя нещо, но изведнъж увереността ми ме напусна.

— Себастиан? Там ли си още? Аз съм… Бекс.

— Да, чувам.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— И така… — изкисках се престорено. — Слушай, лети една кукувица над морето и среща акула. Акулата казва: Куку. Кукувицата отговаря: Хай, хай 14 14 Хай (Hai) — акула. — Б.пр. .

Тази тишина на другия край не беше хубава.

— Извинявай, Бекс, но тъкмо сега наистина никак не съм в шеговито настроение — отговори Себастиан с потиснат глас. Пое си въздух. После го изпусна. Зададе ми грешния въпрос:

— А ти как си, Бекс?

— Добре — отговорих бързо и с твърде висок глас. — Вече отново съм добре. Сузи не ти ли предаде поздрави от мен?

— Да. Предаде ми. Миналата седмица. Миналата седмица в сряда. Каза ми, че сте се смели. Каза, че си звучала почти както по-рано — Себастиан си пое въздух, после го изпусна. — Но аз не й повярвах. Ти не звучиш както обикновено. Не знам как да ти го кажа, Ребека, но последните четири дена бяха за мен, в сравнение с времето преди това, като четири години. Или като четири вечности. Във всеки случай малко… твърде дълги. Аз… един момент. Окей?

— Ясно. Разбира се. Окей.

Впих се в слушалката и се огледах из стаята, чиито стени отново се бяха надвесили опасно над мен.

По едно време не издържах.

— Себастиан — прошепнах. — Моля те! Моля те, кажи нещо. Нещичко!

А едновременно си мислех: „Помогни ми. Погрижи се, да изчезне, този ужасен страх.“

— Разтревожен съм, Ребека. Усещам, че не си окей. Как си наистина ?

— Ами, добре. Добре съм! — процедих. — Може ли да говорим за нещо друго, ако обичаш?

— Тайгър вече не е в нашето училище — каза Себастиан. — В началото на месеца се сбогува с мен. Нямам представа къде е отишъл, може би обратно в Англия. След часа ме повика при себе си. Каза ми нещо, което изобщо не можах да разбера, но от няколко дена думите му не ми излизат от ума.

— Какво ти каза? — пошепнах. А ръцете ми се изпотиха.

— Че в живота има неща, за които трябва да се бориш, защото времето, което остава, понякога е много по-кратко, отколкото предполагаме — бавно изрече Себастиан. — Първоначално си помислих, че има предвид успехите ми в час, или може би желанието ми да пиша. Но после внезапно осъзнах, че е имал нещо съвсем друго предвид. Или по-точно: някой друг. Възможно ли е?

— Не знам — изшептях. Беше грешка да се обадя на Себастиан, страхотна грешка, породена от чист егоизъм, и затова си платих прескъпо. — Моля те , може ли да говорим за нещо друго? За патладжани или… — гласът ми секна.