Изабел Абеди - Луциан

Поклатих глава. Шансовете на Тайгър бяха последното, което ме интересуваше в този момент. Всичко ми беше безразлично, освен едно.

И все пак.

— Той не може да е тук — казах безпомощно и се опитвах да се придържам към действителността или към тази действителност, която познавах от седемнайсет години. — Луциан няма паспорт — запелтечих аз. — Той няма линии на ръцете, няма пръстови отпечатъци. Как би могъл…

Фей пропъди моите съмнения само с едно-единствено махване на ръка.

— И защо… — мозъкът ми упорито отпъждаше всякакви проблясъци на надежда. — Защо Луциан ще ме следва, след като сам той се беше погрижил да бъда заточена? Той нямаше никого, който да му обясни.

Сега се сетих за Тайгър, за това, как през всички тези месеци си беше мълчал, и яростта кипна в мен. Да върви по дяволите с неговия скапан шанс.

— Ребека, моля те, изслушай ме! — Фей ме гледаше настойчиво. — Това, което си чувствала ти, го е чувствал и Луциан. Разбираш ли? Дори само тези ужасни болки биха били достатъчен повод той да те последва. Но не тази беше причината. — Фей си пое въздух. — Когато станах човек, аз и Фин се обичахме като брат и сестра. Амброуз и Мортън се обичаха като най-добри приятели. Но любовта между Луциан и теб е по-дълбока, затова и вашият копнеж един за друг също е по-силен. Права ли съм?

Нямах сили дори да кимна. Мозъкът ми отказа и изведнъж в гърдите ми се появи споменът за тези ужасяващи болки, които още не бяха съвсем утихнали. „Копнеж“ е странна дума, но толкова точна в случая. Като всяка друга зависимост и копнежът може да бъде овладян с воля, но никога не може да бъде излекуван.

Не можех да опиша колко много ми липсваше Луциан.

Вгледах се безпомощно в бледото нежно лице на Фей.

— Отсега нататък всичко е в твоите ръце, Ребека — прошепна тя. — Ти можеш да намериш Луциан. Ти трябва само да го искаш, защото това… е вашият последен шанс.

Вкъщи ме чакаше татко. Седеше в хола и четеше вестник. По телевизията вървеше репортаж за Барак Обама. Мишел и Вал сигурно вече спяха.

— Добре ли прекара? — попита баща ми. — Вкусни ли бяха „Бедните рицари“?

Той ми се усмихваше и в първия момент не схванах какво имаше предвид. После измърморих, че било много вкусно, но че съм уморена.

Беше десет и половина. После стана единайсет и половина, дванайсет и половина, един и половина. В два часа продължавах да се разхождам из стаята като тигър в клетка и да си блъскам главата. Отново и отново се връщах към мисълта, че Луциан ме търси. Беше единствената сламка в морето на възможностите, за която можех да се хвана. Какво би било, ако Луциан разбереше кой е той в действителност? Какво щеше да е, ако той наистина беше тук, за да ме търси?

Но къде ти! Изпъшках.

Нямаше опорна точка. Не бях му казала в кой град живее баща ми, той не знаеше адреса. Не знаеше дори името и презимето на татко. Баща ми не се казваше Волф както аз и Яне, а Рийд.

И надали Луциан е попитал някого за адреса на баща ми. Това, че неговият щедър домакин от Хамбург ме познава, той изобщо не можеше и да предположи, а че Сузи е на моя страна, най-много бегло да е разбрал. Освен това, тя ми беше писала в мейл, че не го е намерила. Пък Яне щеше да е последната, която Луциан би потърсил след онази нощ, това поне ми беше ясно.

Мозъкът ми трескаво търсеше други възможности.

Какво знаеше той за мен? Дали му бях казвала някакви имена, които биха могли някак да му помогнат? Нищо такова не ми идваше на ум. Или? Бях споменала Мишел. В пристъп на еуфория, написах в Гугъл името. Броят на появилите се резултати ми подейства като шамар. Името Мишел излезе 220000000 пъти, като най-познато беше на съпругата на Обама.

По дяволите! Мисли, Ребека, мисли! Дали му бях казвала за професията на баща си? Не. За професията на Мишел? Със сигурност не.

Изключих компютъра и отново започнах да се разхождам из стаята. Легло, бюро, прозорец, врата. Легло, бюро, прозорец, врата. Гардеробна. Преглеждах рафтове, отварях чекмеджета, сякаш отговорът на моя въпрос можеше да се крие между чорапите и гащите. По едно време погледнах дори и в куфара.

Мамка му! Ударих с юмрук по стената. Имах усещането, че пропускам нещо, нещо ме глождеше, трябваше само да си спомня. Но какво?

Изведнъж се сетих какво може да е направил Луциан. Всичко, с което е разполагал, а по всяка вероятност разполага и сега, бяха откъсите от неговите сънища. Стоп! Това е! Изтичах до шкафчето на бюрото ми и извадих рисунката на Фей, която ми беше нарисувала на плажа във Венис. Сънят на Луциан за плажа. Със сигурност е предположил, че Яне ме е изпратила при баща ми в Калифорния, беше близко до ума. Затова и ще трябва да търси по брега, както и аз! Спуснах се към телефона и набрах мобилния на Фей, занареждах колко сме били глупави — докато сънливият й глас не ме прекъсна.