Изабел Абеди - Луциан

Луциан взе лицето ми в дланите си, леко ме отдалечи от себе си и този път го погледнах с отворени очи.

И отново лицето му се очерта пред мен. Бледата му кожа блестеше на лунната светлина, косите му бяха катраненочерни и очите му гледаха големи и тъмни. Усещах погледа му върху себе си, мек като милувка беше той.

Казах:

— Обичам те.

Думите останаха във въздуха, докато се стопиха и после излязоха още веднъж от неговата уста.

Той ме целуна нежно. Първо по слепоочията, после по врата, после по устата. Накрая сложи глава на гърдите ми.

— Ти си тук — прошепна. — Ти наистина си тук.

— Да — отговорих. — Сега съм тук и сега вече няма отново да ме отпратиш. Сега най-сетне сме заедно.

Луната се беше попреместила малко. Стоеше между дърветата и сребристата й светлина падаше през тъмните листа върху поляната. Седнахме на стъпалата на верандата един до друг. Коленете ни се докосваха, беше почти както там на брега Фалкенщайн. Само че сега Луциан ме беше обгърнал с ръка и аз силно се притиснах в него.

Котката се беше върнала с мъртва мишка между зъбите. Тя я постави на тревата пред верандата и се разположи до нея с гордо вдигната глава. Като черен сфинкс седеше пред нас и ни гледаше. Ветрецът тихо повяваше по върховете на дърветата. Беше нежно шумолене, тук-таме се подаваше по някой бурен и на едно дърво беше облегната лопатка за пясък.

Беше странно. Преди за мен съществуваше само верандата, може би не тя, може би само човекът на нея. И сега също за мен оставаше само и единствено Луциан, но вече и светът наоколо принадлежеше към нас, сливаше се с нас и с падащата нощ.

Котката се надигна, покачи се с меките си лапи на стълбата и се промъкна между краката на Луциан. Запитах се дали животните усещат това, което ние не можем да изразим с думи. Когато ръката на Луциан започна да я гали по черната козина, тя замърка, после се плъзна покрай нас. Обърнахме се, видяхме как котката скочи върху люлеещия се стол, завъртя се няколко пъти в кръг и после се сви на кълбо с глава, обърната към нас. Тя затвори едното си око, а другото остана отворено.

Отделихме се, така че вече седяхме един срещу друг. Луциан хвана ръцете ми.

— Трябва да ти кажа нещо.

Беше едно изречение, което и двамата изговорихме едновременно, сякаш бяхме един човек.

Поисках да продължа, но Луциан здраво стисна ръцете ми.

— Трябва да изслушаш първо мен — помоли той настоятелно.

Лицето му се изкриви. Челюстта и вените по челото му пулсираха и аз забелязах каква борба водеше със себе си.

И осъзнах, че трябва да го оставя до говори пръв, за да мога предпазливо да му съобщя истината. Защото нямаше никакво съмнение, че все още не знае кой е.

— Хайде — казах аз и му се усмихнах. — Опитай. Аз имам време.

Луциан си пое въздух.

— Спомняш ли си още — попита тихо той — как ми каза, че трябва да се опитам да сънувам кога съм те видял за последен път?

Кимнах и погледнах към поляната. Лунната светлина сега падаше точно върху лопатката за пясък. Тя просветваше червена в тъмнозелената трева.

— Опитах — каза Луциан. — Още същата нощ, след като ви бях срещнал в бара с майка ти и нейната приятелка. В началото не ми се удаде, но после започнах да следвам указанията от книгата на майка ти. Отново и отново си пожелавах този сън, все повече се концентрирах върху това, докато…

Луциан затвори очи.

— … накрая го сънувах.

Вятърът донесе хладния въздух откъм езерото.

— Стояхме пред една врата — продължи Луциан. — Ти натисна дръжката и после ние влязохме в тази стая.

— Зелен килим? Полилей? — попитах беззвучно.

Луциан ме погледна объркан. После продължи. Гласът му звучеше прегракнал, сякаш нещо го душеше.

— Килимът беше зелен — повтори той, — плюшен и отвратително крещящо зелен. Стените бяха облицовани с дърво. От тавана висеше кристален полилей, огромен, тежък полилей. Някъде явно е имало отворен прозорец, защото от течението при отварянето на вратата стъклените капчици по него се раздвижиха и зазвъняха тихо.

Несъзнателно се извърнах и се взрях в отворения прозорец, зад който пердетата се издуваха.

Луциан поклати глава мрачно усмихнат.

— Не знам кое беше това помещение — каза той. — Поне не съм сигурен. В средата имаше легло с цветна покривка. Над леглото висеше кичозна картина. Снимка на зелени планини и ливади. И ти… — Луциан поглади с пръсти дървения парапет на стълбата, — ти беше единственото хубаво нещо в тази стая. Както винаги контакт между нас нямаше. Но ти изглеждаше щастлива. Поопъна с ръка завивката, взе да се кискаш и после се случи.