Изабел Абеди - Луциан

— Когато открих снимката ти в къщата на твоя баща, се втурнах като полудял в стаята и затърсих полилея и зеления килим.

Обърнах се с гръб към него и се вгледах в горската пътечка. По дяволите! Така ми беше писнало да мисля за всичко това. Решително смених темата и обвих ръце около врата на Луциан.

— Искам да плувам с теб в езерото!

Луциан се усмихна. Моментално схвана. Целуна ме, после нежно ме хапна по носа.

— Не зная дали ще мога.

— Какво значи това? — засмях се аз. — Аз мога да плувам. Значи ти също трябва да можеш.

— Е, добре тогава — Луциан отново ме повлече към автомобила. — Ще опитам. Но само ако ти караш.

— Но аз не мога да шофирам!

— Какво значи това? — Луциан повдигна вежда. — Аз мога. Следователно можеш и ти.

Целунах го. Можех всичко, докато той беше при мен.

Когато се върнахме при колата, Луциан ми отвори вратата откъм шофьора и аз хванах кормилото.

Взех ключа.

— А сега? — попитах несигурно.

— Пали! — Луциан беше седнал до мен. Направи строга физиономия.

Засмях се.

— Благодаря за указанието, господин инструктор. Как? Откъде да запаля?

— Тук, глупаче — Луциан посочи стартера. — Трябва да завъртиш ключа надясно.

Направих го. Моторът забръмча, но не се случи нищо.

— Не става, глупчо.

— О, да. Спирачката. Трябва да натиснеш спирачката.

— Натиснах спирачката и завъртях ключа надясно. Колата запали.

Изкрещях.

Успях. Мога. Ха! Мога да паля кола.

— Чудесно — Луциан се засмя сухо. — Сега покажи, че можеш и да я подкараш. Тук — той посочи съединителя. — Трябва да включиш на „С“. И после да дадеш газ.

Включих на „С“ и дадох газ. Колата се понесе напред. Натиснах уплашено спирачката и отново се разсмях.

— Така — каза Луциан — нищо няма да стане. Бих помолил за малко повече концентрация.

— Не мога — нацупих се аз. — Изтощих се. Имам нужда от целувка. Или от две. Или от десет.

Луциан въздъхна престорено.

— Е, ако се налага.

Той се усмихна с прекрасната си крива усмивка, придърпа ме и прилепи устни към моите. Ръцете му се плъзнаха под фланелата ми и сърцето ми започна лудо да бие. Отскочихме един от друг — и двамата изплашени от силата на нашите чувства. Толкова силни? Толкова силни?

Изкашлях се. После дадох бавно газ и опитах да удържа контрола над колата, която заподскача по чакълестия път. Шеметно чувство.

— Аз карам — закрещях. — Аз карам кола. О, боже, о, божичко Господи!

Поведох колата по неравния горски път. И въпреки че карах с не повече от десетина километра, струваше ми се, че скоростта е ужасяващо голяма. Когато излязохме на шосето, дадох газ. Колата се отклони и в същия миг на пътя срещу нас се появи автомобил. Направих завой и с писък натиснах спирачката. Ние полетяхме напред и автомобилът спря в канавката.

Коланът болезнено се вряза в гърдите ми. Подскачайки, другият автомобил мина покрай нас и шофьорът възмутено показа юмрука си през прозореца. Но аз не преставах да се смея.

— Хей! Искаш да ни… — Луциан се запъна. — Мисля си, че е по-добре аз да хвана кормилото — бързо добави той. — Надявам се да не се проваля така глупаво в плуването, както ти в шофирането.

Изкисках се, но не толкова непринудено, както последния път.

— Ще видим.

— Отправихме се към едно малко пясъчно заливче, обградено от високи скали. Луциан взе от задната седалка хавлиена кърпа. Тя беше крещящо жълта и с големи букви беше написано „Мечо Пух“.

— Красиво — казах.

— Нали? — Луциан се усмихна. — Получих я гратис с Шевролета. Надявам се да не липсва болезнено на притежателя. Тръгваме ли?

Заливчето беше безлюдно. Сиво-кафявите скали го обграждаха като черупка. По брега растяха няколко храстчета, а отсреща се издигаха планините. Междувременно беше станало почти толкова топло, колкото през лятото става в Германия, а че нямаше никой, може би се дължеше на това, че сезонът още не беше настъпил.

За момент се замислих дали да си оставя фланелата, но после я съблякох. Исках да усещам водата с тялото си. Затичах се по мекия пясък и се хвърлих в езерото, което беше толкова студено, че изписках.

— Ела вътре — извиках на Луциан. — Хайде, идвай, страхливецо!

Луциан колебливо навлезе във водата. Коленете му изчезнаха, после бедрата, после хълбоците. Накрая само главата му остана над водата. Той направи още една крачка, запляска с ръце и потъна.

— По дяволите!

Заплувах към мястото, където изчезна, глътнах вода и завиках името му.

Ужасена се гмурнах надолу, но стъклената повърхност мамеше. Ръцете ми под водата изглеждаха бледи и зеленикави и през вихрено въртящия се пясък можех да виждам едва само на няколко метра. Само падащата отгоре слънчева светлина придаваше на водата неестествен гланц.