Изабел Абеди - Луциан

Отворих очи. Навън беше вече съмнало, в стаята беше хладно и аз зъзнех.

Луциан беше буден. Държеше ръката ми, но не помръдваше, аз също не мърдах.

Звънеше телефонът. Беше най-ужасният, най-чуждият и едновременно с това най-реален звук, който бях чувала някога. Продължи безкрайно. Когато спря, ние все още мълчахме.

Котката лежеше при краката ни в края на леглото. Тя се прозина и отвори едното си око, сякаш искаше да се убеди дали още сме там.

— Ще се случи отново.

Луциан беше този, който наруши мълчанието.

— Какво имаш предвид? — шепнех, макар да нямаше причина за това.

— Сънят — каза Луциан.

Той лежеше на една страна и ме гледаше втренчено. Никога досега очите му не бяха изглеждали толкова светли и никога сенките под тях — толкова дълбоки. Изведнъж кожата му ми се стори съвсем нежна, почти прозрачна.

— Сънят, който бяхме сънували и двамата. Отново ще се случи.

Тръснах глава. Беше първото движение, което направих, откакто се събудих, и то беше много рязко.

— Не — отговорих и гласът ми прозвуча толкова остро в стаята, че котката скочи уплашена от кревата и изчезна през вратата. — Не, защото ние ще му попречим.

— Ние не можем да му попречим, Ребека.

Гласът на Луциан остана спокоен.

— Какви ги говориш? — седнах. — Разбира се, че можем да го спрем. Ще останем тук. Тук няма полилей. Няма и зелен килим. Ти сам каза. Тук сме на сигурно място.

— Ще се случи — повтори Луциан беззвучно.

— Откъде можеш да знаеш? — сега вече крещях. По дяволите, как можеше просто да лежи тук и да ми говори такива неща? Свих юмруци. С удоволствие щях да го заудрям по гърдите. — Откъде?

Луциан сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си.

— Ребека — зашепна той в косите ми. — Ребека, хайде, изслушай ме! Моля те. Чуй ме.

Не успях да си надвия на ината и да кимна.

— Вчера, когато бяхме на онази планина и гледахме опашката на дракона — продължи шепнешком Луциан, — ти ме попита дали мога да си спомня какво съм бил. Отговорих ти, че не си спомням с разума, но бих могъл да го усетя. И това наистина е така. Усещам откъде идвам, Ребека. И чувствам, че това, което се е случило, ще се случи отново. Само че не намирам думи, за да ти го обясня.

Той се поотдалечи малко от мен, за да може да ме гледа в лицето. Скулите му изпъкваха повече от друг път.

— Не мога да го изразя с думи. Но чувствам, че се е случило. Не мога да ти обясня.

Издърпах края на постелката и я заусуквах в тясна спирала, докато кожата на пръстите ми не започна да гори.

— Опитай се — казах. — Моля те, поне опитай!

Сега и Луциан седна в леглото и облегна главата си на стената. Изглеждаше изтощен.

— Вчера ти ми разказа за това момиче — отвърна той. — Момичето на плажа с червената коса, бавачката на твоята сестричка.

— Фей — промърморих.

— Тази нощ я сънувах отново.

Ръцете на Луциан лежаха върху скута му с длани, обърнати към тавана. Гледаше ги замислен.

— Седяхме с нея на плажа, но този път имаше и още някой с нас. Малко момиченце с руси къдрици.

— Вал — казах. — Тя е сестричката ми.

Луциан кимна едва забележимо. Гледаше втренчено дланите си.

— Тя седеше в скута на Фей и дърпаше червените й коси. Внезапно я попита:

— Ако умра, сама ли ще остана?

Фей се усмихна на сестра ти и каза:

— Не, няма.

После погледна към теб, към теб и мен. Каза:

— Ти никога не си сама. Винаги има някой при теб.

Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и се опитаха да се задържат.

— Когато Фей вдигна ръка, за да махне кичур коса от лицето си — продължи Луциан, — аз погледнах повърхността на дланите й и те бяха точно както ти ми разказа снощи. Фей нямаше линии по ръцете и аз разбрах, че тя не е човек, а е… като мен. Но тя нямаше никого до себе си.

Луциан взе ръката ми и прокара крайчетата на пръстите си по линиите на дланите ми.

— Какво се е случило с човека на Фей? — попита той тихо.

Простенах измъчено. Не исках това. Исках всичко да си остане така, както си беше.

Въпреки това му разказах. Разказах му как Фей и Фин бяха избягали от къщата, преди да я обхванат пламъците. Те останали живи. Натъртих предизвикателно на това. Луциан нежно ме погали по бузата.

— И после? — попита той меко.

— После останали заедно — отговорих аз.

— Колко дълго? — попита Луциан.

Прехапах устни.

— Десет години — измънках.

Стори ми се, сякаш казах десет минути.

— И какво станало после?

Затворих очи.

— Фин се разболял — прошепнах. — Фей поискала да доведе лекар. Когато се върнала, Фин бил мъртъв.