Изабел Абеди - Луциан

— И Фей останала сама.

Луциан не каза това изречение като въпрос.

— Да — потвърдих.

Беше ми гадно. Не исках да мисля за Фей и Фин. Не исках да мисля за смъртта. Изобщо не исках да мисля. Исках да дръпна завивката върху нас и да си пожелая да изчезнем отдолу завинаги.

— Какво ще стане сега с теб? — попитах аз Луциан. — Какво ще стане сега с нас?

Болеше ме, когато го казвах, беше истинска физическа болка, но различна от тази, която беше причинила раздялата ни. Но подобно на нея непоносима.

— Можеш ли… искаш ли… да се върнеш?

Спомних си за думите на Фей. „Трябва и двамата да го искат“, беше казала тя. Вкопчих се в Луциан и той обви ръка около мен, но този път и той ме държеше здраво, така както го държах и аз.

— Не — прошепна той във врата ми. — Не, не искам да се върна. Няма да те оставя сама. Станах човек, защото те обичам. Станах човек, защото исках да спася живота ти. А ангелите не могат да спасяват, нали така?

Той взе лицето ми в шепите си.

— Трябва да се опитаме да останем заедно, докато се случи. Трябва да внимаваме да не се разделяме. Това е единственият ни шанс.

— Какво значи да се опитаме? — извиках ужасена. — Престани най-накрая да говориш, че това ще се случи. Не трябва да се случва! При Фин къщата е била изгоряла. Ловел се е самоубил. Пожарът не може да бъде предотвратен, а аз не планирам самоубийство. При нас е различно, Луциан. При нас става въпрос за някакво помещение, което ние изобщо не сме виждали, което няма нищо общо с моя живот! Кой е казал, че трябва да се озова в него отново?

— Ребека — Луциан ме галеше по косата. — Току-що ме попита за това. И аз ти казах, че ще се случи.

— Откъде знаеш?

Не можех и не исках да се задоволя с неговите обяснения, а такива и нямаше!

Луциан погледна през прозореца. Навън беше вече светло.

— Откъде знаеш, че животът ти има край? — попита той, вместо да ми отговори. — Откъде знаеш, че един ден неизбежно ще умреш?

— Какви ги говориш? — изфучах. — Не може да има сравнение. Всеки… човек знае, че някога ще умре.

— Правилно — каза Луциан. — Но откъде знае?

— Ами, защото всеки някога умира.

— А ти откъде знаеш, че и с теб ще е така? Че ти няма да си изключение?

— Защото… защото… ах, дявол да го вземе! — изпъшках аз, притисната в ъгъла. — Все ми е тая дали някога ще умра, изобщо да не говорим за това. Става дума за сега. Става дума за нас. Ако вярвах в това, че нищо не може да се промени, нямаше да бъда тук. Щях да си остана в Лос Анджелис и щях да се примиря със скапаната си съдба. Но не го направих, няма да го направя и сега!

Мълчах упорито, докато Луциан кротко ме галеше по косите. Той мълчеше различно от мен, по-меко, но с мълчанието си ми казваше всичко. Моите думи не бяха достигнали до него.

В стаята сякаш ставаше по-студено.

Когато посегнах към пуловера си, изведнъж си спомних съня на Луциан за маймуната от папиемашето и съда с боя.

Окей, това беше най-доброто доказателство!

Разказах на Луциан за ателието в Хамбург и за мръсната кухня.

— Не се случи така, както ти беше сънувал. Бях подготвена. И предотвратих съдът да падне върху мен. Значи…

Погледнах триумфиращо Луциан.

— … значи не се случи. Ние знаем съвсем точно как изглежда помещението от съня. При нас не може да се стигне дотам, докъдето се е стигнало с Фей и Фин. Дори и да съществува такова помещение, ние просто трябва да внимаваме да не влезем в него!

Отново се изпълних с енергия. Сложих длан върху ръката на Луциан.

— Ще се върнем при татко и ще говорим с него — казах твърдо аз. — Той не е като Яне. Той също иска да ме закриля, но ще ме изслуша. Той ще ни изслуша и после ще се опита да ни помогне.

— Той знае ли изобщо къде си? — попита Луциан.

— Не — отговорих и за пръв път, откакто бях тук, осъзнах напълно, че баща ми не знаеше нищо за мен от два дена и две нощи.

— Ние можем да говорим с него — повторих аз вироглаво. — Той ще ни помогне. Той ще се погрижи ние двамата да останем заедно!

— Откъде знаеш? — попита Луциан.

Навън запя птичка. Аз погледнах Луциан.

— Просто знам — отговорих. — Също като теб.

Изражението на Луциан се промени. По лицето му отново се появи руменина, в очите му отново се върна блясъкът, а сенките изсветляха. Лявото ъгълче на устата му потрепна и премина в онази кротка усмивка, която толкова обичах в него.

Поех дълбоко въздух.

— Искам втори шанс, Луциан! Искам шанс с теб!

Луциан отново легна и се загледа в тавана.

— Добре — каза, без да ме погледне.