Изабел Абеди - Луциан

Със стиснати зъби се провирах през тълпата. Само за тази униформа заслужавах тройно заплащане. Обувките ми стягаха, дрехите ме дразнеха и един плешивец в костюм на ситно райе беше забил нагъл поглед в деколтето ми, докато си взимаше фаршировани яйца, китайски кюфтенца и скаридени шишчета от таблата ми. С удоволствие бих запратила таблата към голото му теме. „Ако имаше преддверие на ада, такива като него биха стояли в първата редица“, помислих си отвратена.

— Какво те е зяпнал тоя? Приятел ли ти е? — прошушна ми в ухото малката червенокоса сервитьорка, когато се засякохме.

Тъкмо се канех възмутено да кимна с глава, когато забелязах, че келнерката не сочи гологлавеца, а в съвсем друга посока.

И ето че се появи отново; това странно усещане на спокойствие, някъде дълбоко в мен. Почувствах го, преди да го видя.

Стоеше облегнат на стената, съвсем отзад, в ъгъла на магазина. Веднага познах бледото лице с черната коса. Сега видях, че беше младо момче, малко, може би съвсем малко по-голямо от Себастиан. Около него нямаше никой. Голямата стояща лампа от лявата му страна имаше формата на дърво и лампичките — дузина мънички листенца от бяло стъкло — висяха над него върху метални клони и клончета. И докато другите в залата обикаляха насам-натам, стояха един до друг, жестикулирайки, или пък налапваха по някоя хапка, той стоеше съвсем кротко, сякаш позираше за портрет на невидим художник. И погледът му беше неподвижен. Той беше насочен единствено и само към мен, сякаш освен мен в магазина нямаше никой.

— Кой е този? — шепнеше колежката ми. — Във всеки случай не прилича на поканените тук гости. Божичко, какъв е мършав. — Тя се изкиска. — Но пък е и някак секси. Как ли е влязъл тук?

Поисках нещо да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Беше издължен, слабичък и като че ли имаше нещо котешко в него. Черната му коса беше леко разрошена, чертите — остри. Носеше черен пуловер с дупка на левия лакът и протрити дънки, прилепнали по бедрата му. Не можеше да се каже обаче, че е хилав — това не беше точната дума.

Изглеждаше някак отчужден, някак различен.

Погледът ми се плъзна обратно към тясното му лице. Още продължаваше да ме гледа втренчено. Не можех да различа дали очите му са кафяви, или сини, но дълбоките сенки под тях се виждаха и оттук. Той имаше високи скули и изведнъж се сетих за едно напълно идиотско допитване, на което се натъкнахме със Сузи, сърфирайки в интернет: „Ей момичета, намирате ли момчетата с високи скули секси?“

В този случай — определено „да“.

Но не беше само външността. Може би тя играеше роля, но имаше и нещо друго — една странна, почти трескава енергичност, едно безпокойство, което излъчваше, макар и да не мърдаше от мястото си. Докато досега ми беше студено от умората, изведнъж се сгорещих. Двете момичета от групата запяха: „Everything around is love light, you’ re shining like a star in the night Ï want let you out of my sight…“ И непознатият изкриви в иронична усмивка устните си.

— Ей, малката, искам още една фурма с шпек.

Стреснах се. Гологлавият стоеше отново пред мен и ми закриваше гледката. Колежката в това време беше потънала в гъмжилото. Противният тип грабна рулцето си от таблата и го пусна съвсем преднамерено в деколтето ми.

— У-ух. Съжалявам, мога ли да ви…

Плешивецът протегна дебелите си като кренвирши пръсти, но изведнъж се вкамени. Една ръка се беше впила във врата му. Беше непознатото момче. То стоеше плътно зад гологлавия, черните му коси бяха паднали върху челото, лицето му беше неузнаваемо.

— Остави момичето или ще ти се случи нещо.

Гласът на младежа беше тих, суров и леко пресипнал, сякаш отдавна не беше говорил. Но в него се долавяше заплашителна нотка.

Плешивецът опитваше да си поеме въздух. И този път наистина изпуснах таблата. Тя издрънча на пода. Някой от гостите, май жена, изписка пронизително и след секунди се появи бащата на Себастиан.

Изведнъж в магазина настъпи суматоха и докато се осъзная, непознатото момче беше безследно изчезнало.

Оркестърът подхвана нова песен, след нея търговският управител държа реч:

— Уважаеми гости, за мен е чест да ви поздравя с „добре дошли“ при нас.

И прочее, и прочее…

Изкарах някак си вечерта и когато малко след десет се озовах на чист въздух, едва стоях на крака от изтощение. Пъхнах в джоба си банкнотата от сто евро, която бащата на Себастиан ми даде като обезщетение за инцидента с плешивеца, който, естествено, не беше изгонен от празника.

— Такси ли желаете?