Изабел Абеди - Луциан

Една ръка ме хвана за рамото. Този път тази, която изпищя, бях аз. До мен стоеше Себастиан, който усмихнат отметна светлата си коса. Все още уплахата ми беше по-голяма от изненадата да видя тук бившия си приятел.

— Да не си откачил? Може ли да се примъкваш така, да ме убиеш ли искаш?

Усмивката му стана още по-широка.

— Напротив. Наредено ми беше да те спася. Баща ми позвъни преди малко. Каза, че трябвало да те заведа вкъщи, за да не те похити някой.

Себастиан ми подаде каската и скоро след това се озовах на Веслата зад него. Обвих ръцете си около кръста му и сложих глава на гърба му. Изпод каската на Себастиан се подаваха косите му, които ме гъделичкаха по носа. Държах се толкова здраво, колкото можех, но усещането за празнота отново ме беше обхванало толкова силно, колкото снощи. Сякаш в гърдите ми се беше отворила дупка.

— Ей, Бекс, трябва ли да се тревожа? Наистина, не изглеждаш никак добре — каза Себастиан, когато спряхме пред вратата на моята къща и тръгнах да се сбогувам. Той сложи длани на бузите ми. Пръстите му се усещаха леденостудени, но изглежда това докосване го изплаши толкова, колкото и мен.

— Та ти гориш! — възкликна той и ме изгледа загрижело. — Да нямаш температура?

Поклатих безмълвно глава. Зад нас паркира кола и светлината на фаровете падна върху лицето на Себастиан. Беше първият път, в който отново се озовахме толкова близо един до друг. Погледът му ме изследваше и знаех, че би искал и още нещо. Бих му го дала с удоволствие, но не и след това, което се случи днес.

Моят прозорец беше тъмен и паниката отново започна да ме обзема, тихо, почти незабележимо, но достатъчно, за да ме накара да изрека нещо ужасно непочтено.

— Себастиан?

— Какво има?

— Ще останеш ли да спиш при мен?

— Пак ли се събрахте?

Беше неделя сутрин и майка ми седеше до мен на един сгъваем стол в халето, на някогашно рибно тържище, където всяка втора неделя от месеца се организираше битпазар.

Яне изчисти една прашинка от стария тренчкот на Врабеца, който висеше на стойката до другите якета, блузи и дрехи. Върху дългата сгъваема маса пред нас бяха наредени вещите от тавана. Впрочем беше се получила забележителна колекция. До радиото за баня във вид на радиоточка, до старите ми карнавални костюми, сребърното огледалце и книгите на Яне бяхме изложили кутията с подаръците от майката на Врабеца: похлупак за сирене — кафява керамика, комплект за пунш, три чинии за стена с музициращи ангели, зелена кристална кутийка за клечки за зъби и пастелно оцветени пръстени за салфетки с патешки мотиви.

Яне и аз излязохме от къщи малко след седем, но изобщо не бяхме сред първите. Повече от петдесет маси бяха вече разгънати в огромното хале.

Все още беше ранна утрин, но се бях наспала и отново се чувствах добре.

Иззад прозорците, в розово-виолетовото небе се издигна ято чайки и малко след това първите слънчеви лъчи пробиха стъкления купол. Те рисуваха върху каменния под златни чертички и закачливо играеха по тежките стоманени трегери. Старото хале на рибното тържище, със своите исторически тухлени зидове и сводестия таван от стъкло и желязо, беше една от причините, която накара майка да се реши купи жилище в близост до пристанището.

Миналата година ние със Себастиан празнувахме тук Нова Година. Свиреше една група за хип-хоп и когато Себастиан ме целуна в полунощ, на езика му беше поставена сребърна обеца във формата на сърце, която премина от неговата уста в моята и оттам на лявото ми ухо.

— Ребека, слез на земята. Чуваш ли ме? Ребека, приземи се…

Яне ме сръга с лакът и ми подаде един донът. Беше прибрала русата си коса на конска опашка и както винаги, когато не беше на работа, беше без грим.

— Ако не искаш да говориш за Себастиан… тогава ще оставя тази тема.

Захапах донъта, въздъхнах и срещнах Янения поглед. Светлосиньото поло правеше очите й още по-лъчезарни от обикновено и както ставаше често, се замислих колко малко приличах на майка си. Яне имаше сериозно ведро лице, което сякаш предразполагаше към размисъл дори когато се смееше. Даже на снимките като дете тя имаше същото изражение. Беше от тези хора, които с годините почти не се променят и които от деца изглеждат някак си зрели…

Изтупах пудрата захар от пуловера си.

— Отговорът е „не“ — казах. — Със Себастиан не сме пак заедно, във всеки случай не както си мислиш ти. Просто сме… приятели.

Между веждите на Яне се появи малка бръчка.