Изабел Абеди - Луциан

Погледнах въпросително към Яне.

— За три евро е ваша — отговори тя на клиентката.

Жената попрелисти книгата и я остави встрани. Докато погледът й обикаляше вещите, изложени на масата, аз взех томчето и зачетох текста на задната корица:

„Всяващ страх, респектиращ и обичан от малцина, Уилям Алек Рийд, английският титан на словото и литературен критик, разказва своя живот и разкрива в изненадващ аспект душата на един човек, който приживе си беше спечелил името «Човекът със смъртоносното перо». Рийд, роден в Америка и приятел на влиятелен писател, започнал кариерата си в «Дейли таймс» в Лос Анджелис. Но несъмнено става световноизвестен като критик в Лондонския «Таймс», чиято литературна редакция оглавява и ръководи почти двайсет години. Рийд умира в родината си Америка през 1969 на около деветдесетгодишна възраст.“

Уилям Алек Рийд? Отново обърнах книгата и се вгледах в слабото лице. Алек Рийд беше името на баща ми. Дядо ми, който почина миналата година от инфаркт, се казваше Уилям Рийд.

— Този човек… Родственици ли сме? — прошепнах на мама, посочвайки с поглед книгата.

Тя кимна.

— Това е прадядо ти — поясни.

Втренчих се в Яне.

— Съжалявам — оповестих, когато жената протегна отново ръка към книгата. — Майка ми се е заблудила. За съжаление този екземпляр не се продава.

Жената се нацупи.

— Така никога няма да спечелите пари. Е, хубав ден.

Тя си тръгна, а аз възмутена изгледах Яне.

— Мамо, та това е историята на семейството. Никога не си ми разказвала, че татковият дядо е написал книга! И ти сега искаш да я продадеш?

— Съжалявам — Яне вдигна отбранително ръце. — Не знаех, че се интересуваш от такива неща. Този тип трябва да е бил голям тиранин. Веднъж дядо Уил ми разказа за него. Той не можел да го понася, а баща ти никога не го е споменавал. Той няма никак да се разсърди, ако я продадем. Но, ако ти държиш…

— Да, взимам я.

Разтворих книгата и прелистих приложението, където бяха отпечатани няколко критики, направили прадядо ми толкова известен. Спрях се изненадана, когато погледът ми попадна на името Ловел.

— Ха! Та това е любимият автор на Тайгър! — засмях се аз. — Утре ще му занеса книгата. Много ми е любопитно какво ще каже.

— Може би ще е по-добре първо да прочетеш какво е написал прадядо ти за този човек — предупреди Яне. — Мисля, че е хвалил само тези, които са се били възнесли вече на небето. Останалите ги изяждал с парцалите. Не че твоят армаган ще се отрази на оценката ти по английски.

— Съвсем вярно.

Разсмях се, когато хвърлих поглед на пренебрежителните редове, които моят прадядо беше написал за произведенията на Ловел. Текстът на задната корица не беше пресилен. „Смъртоносно перо“ беше наистина твърде точно определение.

— Може би ще подаря книгата на Тайгър след матурата, когато дипломата ми ще е вече в джоба — казах и затворих томчето. — Но дотогава ще остане при мен.

Сложих книгата на сигурно място, в чантата си, доядох донъта и си духнах в дланите. Халето не беше особено отоплено. Ако останехме тук целия ден, нямаше да е никак приятно.

— Как мислиш, какво да поискам за това тук? — Яне тикна под носа ми тъничка книжка джобен формат. „Сънищата като израз на вътрешни усещания“ — беше написано върху тъмносин фон до голяма пълна луна. Автор на книгата беше Яне. Беше я написала наскоро след завършването на университета и изданието по онова време се беше продавало добре. Но от няколко години книгата се беше изчерпала и доколкото знаех, Яне беше подарила последните бройки на свои пациенти.

— Нямам представа — измърморих.

Да мисля за сънища беше последното, което имах желание да правя.

— Голям студ е тук — казах. — Мисля да отида да си взема едно кафе. Ти искаш ли?

— По-добре чай. И не се бави много, че стига да мога, ще взема да продам и други вещи, които би предпочела да запазиш. Сигурна ли си, че няма да ти трябва похлупакът за сирене?

— Ама че си зла! Е, до скоро.

Станах и тръгнах да търся къде продават напитки, но не стигнах далеч. Битаците ми харесваха. Яне и Врабеца още от малка ме водеха с тях. С часове можех да се ровичкам из вехториите, докато си намеря нещо интересно. И днес сърце не ми даде да мина просто ей така край другите щандове и с всяка крачка ми ставаше все по-леко на душата.

„Хей, Бекс — мислех си доволна аз. — Добре дошла отново.“

Освен обичайните порцеланови статуйки, ракиени чашки, стари часовници и антики на пазара имаше наистина супер неща. На един щанд с доста очукани US-army вещи открих чифт черни ботуши за езда с извезани рози и с розови връзки. Стояха ми като излети, но за съжаление надвишаваха значително бюджета ми и аз с въздишка ги върнах. Затова пък се сдобих с филмов плакат на Pulp Fiction, две CD-та на Мандо Диао и с мъркащия космат будилник на Лорелай от „Gilmore Girls“. Естествено, не беше оригиналният от филмовото студио, но момчето, което ми го продаде, го беше изработило за бившата си приятелка. Доста помислих дали да не го подаря на Врабеца, но после намерих нещо по-подходящо за нея: една плоча на любимата й певица Джоан Арматрейдинг, която притежателката ми продаде за три евро. На друг щанд пък открих наръчник за художници на маски и гримьори. Беше идеалният подарък за Сузи, която скоро имаше рожден ден. Тя страшно ми завиждаше за това, че баща ми и неговата съпруга Мишел работят във филмовата индустрия, и не проумяваше защо не ги посещавам в Лос Анджелис. Баща ми имаше фирма за рекламни филмови продукции, докато Мишел ръководеше посредническа агенция за лични асистенти на филмови звезди.