Изабел Абеди - Луциан

Слепоочията ми болезнено затуптяха. Пробвах да затворя очи, но тогава се появи следващата картина: тъмната фигура, която се подпираше на фенера и втренчено гледаше нагоре към мен.

Отворих очи, защото започна да ме избива пот.

Това, че Тайгър отново ме гледаше, не помогна. Опитах се да избегна този поглед, по нещо в израза му беше по-различно от обикновено. Ако не познавах толкова добре учителя си по английски, щях да си помисля, че е загрижен за мен.

— Какво става с теб, Беки? — попита ме Сузи в обедната почивка. Както всеки ден седяхме на бара в „Doris Diner“ и чакахме да ни донесат обяда. — Заради Тайгър ли си такава? Този задник. Защо те мрази толкова? Само защото баща ти е американец? Какво всъщност казва татко ти по въпроса? Говорила ли си с него за това? Какво би се случило, ако някой път го изпратиш при Тайгър в приемния му час? Нали искаше да идва в Германия преди Коледа?

Прозях се и се засмях едновременно. Моята най-добра приятелка можеше без никакъв проблем да наниже три дузини въпроси, без да изчаква отговорите. Този път обаче тя се върна към темата.

— Сега сериозно. Защо си толкова бледа като лорда на Тайгър от мъгливото мочурище?

— Сигурна ли си… — започнах.

— Да ти дам ли огледало? — Сузи пое чикъпбургерите с пържени картофи. — Попитай Шейла, може да ти даде някое от своята колекция.

— Благодаря ти, Сузи, знам как изглеждам. — Исках да кажа: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш защо съм така?“

— Хайде, не увъртай! Карай направо. Заради… него ли? Съжаляваш ли?

Сузи кимна към масата до вратата. На нея седеше Себастиан, заобиколен от цялата фракция „мацки“ и тъкмо си вадеше един косъм от окото. Себастиан имаше гъсти извити мигли и най-чувствените устни, които някога бях виждала. Миналото лято в сладкарницата на „Шанце“ го попитах как би усетил сладоледа с яйчен ликьор върху езика си. Дявол знае какво ме беше прихванало. Веднага след това избухнах в истеричен смях и ми се поиска да потъна в земята от срам. Но Себастиан повдигна едната си вежда и направи крачка към мен. А после отговори на въпроса ми.

Сега, както си чаках бургера и отвръщах на присмехулния му поглед, този спомен изведнъж оживя отново. Не само целувките, но и всички тези месеци, които последваха, след моя въпрос, наистина ме изпълваха и правеха щастлива. Да.

И все пак нещо липсваше. Когато преди пет седмици и половина задържах ръката на Себастиан, която се пъхна под завивката ми, той ме погледна в очите и каза:

— Не е от страх, че ще те изоставя аз. Страхуваш се, че ще го направиш ти. Затова не искаш да спиш с мен. Нали?

Когато зарових глава между раменете му, той нежно ме отблъсна. После стана и си тръгна.

Така отново беше на разположение на „Жулиетките“, които му се лепяха като мухи на мед. А и Себастиан престана да се съпротивлява.

— Ето ти бургера.

Сузи ми тикна таблата в ръцете и двете се отправихме към нашата маса. Когато минахме покрай групата на Себастиан, Шейла така се вторачи в мен, сякаш искаше с този поглед да ме изстреля на луната. Тя едва не седеше в скута на Себастиан.

— Хей, Бек, съжалявам за днес сутринта — издума Себастиан. За пръв път, от както се бяхме разделили, ме наричаше Бек. — Не исках…

— Но го направи — изсъска Сузи. — Следващия път си налапай „Келвин“ слипа, та да си затвориш човката.

Шейла пое дълбоко въздух. Върху розовия й блясък за устни се беше лепнало късче месо.

Себастиан се усмихна на Сузи. Още докато бяхме двойка, те постоянно влизаха в словесен бой, но по принцип хранеха симпатии един към друг.

— Тъй! — Сузи седна срещу мен на една от масите отзад и облиза оплесканите си с кетчуп пръсти. — Хайде сега разказвай какво стана.

На стената цъкаше часовник. Беше във формата на бургер, секундарната стрелка пък беше във вид на пържен картоф. Следях я с очи: на три, на шест, на девет…

— Ако до две секунди не си отвориш устата, ще се разкрещя — заплаши Сузи и измъкна парченце краставица от пилешкия бургер.

Започнах да топя картофите си в кетчупа и заразказвах какво ми се беше случило миналата нощ. Когато свърших, пилешкият бургер лежеше недокоснат в чинията. Беше изстинал и изглеждаше толкова гаден, че при вида му ми се доповръща.

— И стоеше долу пред фенера? И се взираше точно в твоята стая? Сигурна ли си, че не е бил Себастиан?

Сузи се настани на моята пейка при прозореца и се загледа през улицата отсреща.

Себастиан седеше с другите в час по биология, в който госпожа Донер, дребничка учителка с бузки на хамстер и посивял кок, вероятно тъкмо се беше отдала на любимата си тема — „Легални и нелегални дроги“.