Изабел Абеди: Луциан

Отметнах завивката със замах и реших да отворя прозореца. Нощният въздух най-малкото щеше да прогони отвратителния мирис на пот. Ставайки от леглото, стъпих върху нещо меко. Беше малкото мече. Сигурно беше паднало, докато съм спяла. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и се заклатушках към прозореца.

Бурята беше отминала. Нямаше и най-малък полъх. Затова пък се беше спуснала мъгла и въздухът беше сивкав и влажен. Домът ни беше в края на улицата, от прозореца си виждах Елба. В далечината проблясваха светлините на „Queen Мегу“ големия круиз кораб, който вчера беше пуснал котва в Хамбургското пристанище. Бях там със Сузи и още около хиляда други любопитни.

Ядохме сандвичи с риба, пихме горещ шоколад и аз едва не умрях от смях от глупавите вицове, крито Сузи разказваше. Това, което бих искала най-много, беше да се обадя на най-добрата си приятелка. Или на Себастиан. Изведнъж усетих копнеж по него.

Улицата под мен беше замряла. Сигурно беше много късно. Всички прозорци на къщите бяха тъмни и даже изпод паркираните коли пълзеше мъгла. Само уличният фенер пред нашата къща, излъчваше мътна, потрепваща светлина.

И тогава го видях.

Облегнат на фенера, една подобна на сянка фигура. За секунда ми мина абсурдната мисъл, че е Себастиан. Но не. Беше някакъв непознат, възрастен или младеж, не можех да различа, но бях сигурна, че е мъж.

В тъмнината изглеждаше много слаб. Стоеше облегнат и гледаше нагоре към мен. Лицето му беше като бледо петно, а косата му — по-черна от нощта. Дългото палто изглеждаше твърде голямо върху тесните рамене.

Стоеше като закован. Единственото, което се движеше, беше мигащата светлина на фенера, която ту светваше, ту гаснеше, трепкаща и мъждукаща. Дори когато погледът ми се спря на него, непознатият не помръдна, продължаваше да гледа право към моя прозорец, сякаш ме чакаше.

Беше невероятно странна картина, но още по-странно беше, че аз не изпитвах абсолютно никакъв страх. Напротив, гледах фигурата под фенера и усещах, че нещо в мен се успокоява. Паниката прибра нокти и се оттегли, а аз изведнъж се почувствах страшно уморена.

Стоях неподвижна, не правех нищо, не мислех нищо, само гледах непознатия. После се върнах обратно в леглото, свих се под завивката и затворих очи.

Този път сънят дойде съвсем кротко. Зави ме с нежните си невидими пръсти. Прозорецът беше широко отворен и последното, което усетих, беше дъждът, който започна отново, шепнейки и ромолейки като приспивна песен.

Някъде отдалеч в ухото ми нахлу звънът на будилника. Чувах го все по-близо, ставаше все по-пронизителен и по-настойчив, докато накрая не започна да се забива в главата ми като бургия. Когато отметнах завивката, се почувствах някак променена. В стаята ми цареше арктическа температура, в ръцете си още държах малкото мече. Зъзнеща, тръгнах към прозореца, който зееше широко разтворен. Оглеждайки улицата, погледът ми падна първо върху фенера. Мястото под него беше празно. Един от съседите ни тъкмо излизаше от вкъщи, качи се в колата си и потегли. На тротоара цвърчеше Ласе, малкият юнак от партерния апартамент, защото си беше изпуснал сандвича, а под едно дърво беше вдигнал крак рошав помияр.

Улицата изглеждаше такава, каквато беше всяка сутрин. Но защо тази всекидневна гледка ме притесняваше повече от тази през миналата нощ. Непознатият се беше взирал директно в моя прозорец, което, погледнато на дневна светлина, наистина изглеждаше плашещо. Фактът, че мястото под фенера беше празно, всъщност трябваше да ме успокои, но не беше така, напротив.

Тръснах глава, за да се отърва от обсебилото ме усещане.

Какво ставаше с мен?

Вероятно кошмарният сън ме беше извадил от релси. Човекът, който сънуваше в нашето семейство, всъщност беше Врабеца, на която дори завиждах за нощните авантюристични пътувания, докато аз сутрин почти никога не можех да си спомня какво съм сънувала.

Трябваше ли тъкмо този да е сънят, който да остане в паметта ми с всички подробности. По странен начин в един ъгъл на мозъка ми се бяха запечатали особено ярко цветовете на това помещение. Този плюшен зелен килим, постелката с шарените цветя — червени, жълти, виолетови. Засмях се измъчено. Божичко, да умирам в облицована с дърво стая с пъстра постелка и зелен плюшен килим, това действително беше кошмар.

Как ли ще го приеме Сузи?

Откъснах се от прозореца, влязох под душа и завъртях докрай крана за топлата вода. Горещата вода помогна, факт! Когато излязох от банята, се почувствах — е, не като новородена, както ми се искаше. Но все пак доста по-добре.